Стивън Кинг - Сблъсък

— Само да ми падне този мръсник! — провикна се Рич Мофат. — Ще го заразя с проклетия супергрип!

Избухна смях, който сякаш разведри атмосферата. Глен също се усмихна. Беше инструктирал Рич половин час преди започването на събранието и той се бе справил чудесно. Стю си помисли: „Старият плешивко е прав за едно: познанията по социология понякога са полезни при събранията.“

— Казах ви всичко, което знам за него — продължи Глен. — И още нещо: смятам, че Стю има право, когато твърди, че трябва да се справим с Харолд и Надин по цивилизован начин, ако бъдат заловени, но подобно на него смятам, че това е малко вероятно. Съгласен съм с него за още нещо — че Надин и Харолд са действали по заповед на Флаг.

Думите му отекнаха в гробовната тишина.

— Трябва да се справим с този човек. Мистицизмът не е моя специалност, но съм длъжен да кажа, че както майка Абигейл въплъщава доброто, то Рандал Флаг въплъщава злото. Сигурен съм, че силата, която служи на майка Абигейл, ни е обединила тук. И не ми се вярва тя да ни изостави. Може би ще трябва да обсъдим всичко отново и да се освободим от кошмарите си. Може би трябва да решим веднъж за винаги какво да правим с онзи човек. Сигурен съм в едно — не бива да му позволим да дойде през пролетта и да ни победи с голи ръце. А сега давам отново думата на Стю.

Последните му думи бяха заглушени от бурните аплодисменти и той доволен се върна на мястото си. Беше успял да ги събуди… да ги изтръгне от летаргията. Бяха по-скоро разгневени, отколкото уплашени, бяха готови за предизвикателството (въпреки че може би нямаше да са толкова пламенни след дългата зима, през която да охладят чувствата си)… и най-важното бяха готови да говорят.

Обсъждането продължи три часа. Както бе предвидил Лари, то се оказа абсолютно безполезно. Имаше необмислени предложения като използване на бомбардировачи и ядрено оръжие, среща на високо равнище с Флаг, подготовка на отряди за борба с него.

През последния час хората ставаха един по един и разказваха сънищата си пред заинтригуваните си съграждани. Това напомни на Стю безкрайните заседания, обсъждания на въпроси, свързани със секса, в които бе участвал (повечето като слушател) по време на пубертета си.

Глен бе въодушевен и радостен от нарастващото им желание да говорят, както и от, промяната в атмосферата в сравнение с началото на събранието. Жителите на Свободната зона се пречистваха чрез разказите си. „Говорят като хора — помисли си той, — който дълго са таили в душата си чувство за вина и неадекватност, само за да открият, че тези неща, когато бъдат изречени, са твърде обикновени.“ Когато ужасът, предизвикан от сънищата им, бе споделен в тази публична дискусия, те бяха способни да го преодолеят.

Събранието завърши в един и половина сутринта. Глен си тръгна заедно със Стю; за пръв път след смъртта на Ник се бе почувствал добре. Радваше се, че съгражданите му са направили първия опит да се измъкнат от черупките си и да окажат съпротива на врага.

Чувстваше се обнадежден.

Както бе обещал Брад, електричеството бе пуснато по обяд на пети септември.

Сирените на покрива на околийския съд завиха неистово, плашейки хората, които вдигаха погледи към небето, търсейки самолетите на зловещия човек. Някои побягнаха към мазетата и останаха там, докато Брад откри как се изключват сирените.

На Уилоу стрийт избухна пожар и доброволната пожарна команда бързо го потуши. Капак на шахта полетя на около петнайсет метра височина на пресечката на „Уолнът“ и „Бродуей“ и се приземи като фризби върху покрива на магазина за играчки.

Имаше само един нещастен случай през този ден, които нарекоха Денят на електричеството. По необяснима причина се взриви магазин за автомобилни резервни части на Пърл стрийт. Рич Мофат бе застанал от другата страна на улицата с бутилка „Джек Даниелс“ в ръка и парче стомана го улучи и уби на място. Нямаше повече да чупи прозорци. Стю бе при Фран, когато светнаха неоновите лампи на тавана в болничната й стая. Наблюдаваше ги как мигат, сетне засияват с позната светлина и не можеше да повярва на очите си. Когато отново погледна към Франи, страните й бяха влажни от сълзи.

— Какво има, Фран? Боли ли те нещо?

— Толкова ми е мъчно, че Ник не е жив, за да види това. Прегърни ме, Стю. Искам да се помоля за него. Поне ще опитам да го сторя.

Стю я прегърна, но не знаеше дали тя се моли или не. Неочаквано осъзна, че Ник му липсва много, и че мрази Харолд Лодър повече от всичко на света. Фран беше права. Харолд не само бе убил Ник и Сю, той бе откраднал надеждата им..