Стивън Кинг - Сблъсък

— Тя се върна! В ужасно състояние е! Трябва ни лекар… Господи, само чудо може да я спаси!

Джордж Ричърдсън разблъска с лакти насъбралите се

— Старицата? Къде е тя?

— Сядай зад мен, докторе! — извика Дик. — Не задавай въпроси! За Бога, побързай!

Лекарят се подчини. Дик направи завой и започна да си проправя път през плътната стена от новопристигащи мотори. Стю и Лари се спогледаха. Стю усети, че го обгръща черна мъгла и неочаквано изпита ужасяващо предчувствие за неописуема беда.

— Ник, хайде! Хайде, де! — викаше Фран и го разтърсваше за раменете. Глухонемият стоеше по средата на дневната с безизразно лице.

Изведнъж бе разбрал всичко. Незнайно как осъзна, че ги заплашва смъртна опасност.

„В шкафа има бомба.“

Заблъска Франи навън.

— Ник!

„Тръгвай!“ — направи й знак той.

Младата жена се подчини. Глухонемият се втурна към шкафа, отвори го и като луд зарови из нахвърляните вещи, молейки се да не е прекалено късно.

Франи изскочи на улицата и се вкопчи в Стю. Лицето й бе смъртно бледо.

— Стю… Ник още е вътре… нещо… нещо…

— Франи, за какво говориш?

— Смърт! — изкрещя тя. — Говоря за смърт, а Ник все още е вътре!

Ник отмести натрупаните вещи и напипа нещо под тях. Картонена кутия за обувки. Взе я и когато я докосна, от нея се разнесе гласът на Харолд Лодър.

— Какво? — изкрещя Стю и я хвана за раменете.

— Трябва да го измъкнем… нещо ще се случи… нещо ужасно.

— Какво става, Стюарт? — извика Ал Бандел.

— Не знам.

— Стю, моля те, непременно трябва да изведем Ник! — нададе вопъл Фран. В този миг къщата се взриви.

С твърд, тих глас, той произнесе:

— Говори Харолд Емери Лодър. Заявявам, че действам сам, без да бъда принуждаван.

В подножието на Флагстаф се издигна огнен стълб. След миг се разнесе приглушен взрив.

— Край на съобщението — промълви Харолд. Надин се вкопчи в него.

— Длъжни сме да проверим дали са мъртви. Младежът я изгледа и сетне посочи надолу към разцъфтяващата роза на унищожението.

— Смяташ ли, че някой би могъл да оцелее?

— Не зная… аз… — Надин се извърна, хвана се за корема и започна да повръща. Харолд я наблюдаваше презрително.

Накрая тя отново се обърна към него, изтривайки устните си с хартиена кърпичка.

— А сега какво?

— Сега ще тръгнем на запад — отвърна младежът. — Стига да не възнамеряваш да отидеш в Боулдър и да проучиш общественото мнение.

Надин потръпна.

— Харолд… — Опита се да го докосне, но той се отдръпна, сетне, без да я поглежда, се залови да прибира палатката.

— Мислех, че ще изчакаме до утре — плахо произнесе младата жена.

— Разбира се — подигравателно изрече той. — И да ги оставим да организират наказателен отряд и да ни заловят. Спомняш ли си какво са направили с Мусолини?

Тя премигна. Докато навиваше палатката на руло, младежът продължи:

— Всичко свърши. Дадохме на Флаг това, което искаше. Унищожихме комитета на Свободната зона. Може и да пуснат електричеството, но с тях е свършено. Флаг ще ми даде жена в сравнение с която ти ще изглеждаш като чувал с картофи, Надин. А ти… получаваш него. Прекрасна перспектива, нали? Само че, ако бях на твое място, щяха да ми се подкосяват краката.

— Харолд… моля те… — изстена тя и усети,че продължава да й се повдига. Младежът видя лицето й на мъждивата светлина на огъня и му дожаля за нея. С усилие изхвърли това чувство от сърцето си, както изхвърлят пияница, опитал се да влезе в уютен семеен ресторант. По очите й личеше,че никога няма да забрави как е убила приятелите си. Но какво от това? Той изпитваше същото.

— По-добре е да свикнеш с тази мисъл — грубо изрече младежът, сложи палатката на мотоциклета си и се залови да я привърже към седлото. — Тук всичко свърши, между нас също, както и за всички, които умряха от епидемията. Бог замина на риболов и ще отсъства доста време. Злото постепенно завладява света, на кормилото е тайнственият човек. Крайно време е да свикнеш с това.

Тя издаде тих стон.

— Хайде, Надин, всичко свърши преди две минути. Помогни ми да приберем багажа, искам преди изгрев слънце да сме далеч оттук.

След миг тя обърна гръб на разрушенията в долината — разрушения, които оттук изглеждаха незначителни — и му помогна да съберат багажа. Петнайсет минути по-късно напуснаха лагера си и потеглиха на запад през ветровитата нощ.

Нещо тупна върху стола, после падна на земята. Франи изпита неописуем ужас, когато осъзна,че това е нечия ръка. „Стю? Стю? Какво става?“