Стивън Кинг - Сблъсък

Ако веднага не отидеше зад дърветата, щеше да си подмокри панталоните. Скривайки се зад храстите, тя с облекчение изпразни пикочния си мехур. Когато се върна, Харолд продължаваше да седи с радиотелефон в ръката. Вече бе изтеглил антената.

— Харолд — каза тя. — Късно е. Скоро ще стане девет часът. Той равнодушно я изгледа и заяви:

— Ще останат там поне до полунощ, потупвайки се по гърбовете. Когато настъпи моментът, ще задействам бомбата. Не се безпокой за нищо.

— Но кога?

Младежът се усмихна още по-широко.

— Когато мръкне.

Фран прикри прозявката си, когато Ал Бандел уверено излезе в средата на стаята и застана до Стю. Явно нямаше да свършат скоро. Неочаквано изпита непреодолимо желание да си отиде у дома, което не се дължеше на умората, дори не на носталгията. Просто искаше да излезе от стаята. Нямаше причини за подобно желание, но то бе непреодолимо. Искаше да си тръгне. Всъщност искаше всички да си отидат.

— Комитетът за поддържане на законността заседава миналата седмица четири пъти — заяви Ал — и ще се постарая да опиша работата му възможно най-накратко. Съдебната система която избрахме, ще бъде изградена по следния начин: в основата й ще бъде нещо от рода на трибунала. Членовете му ще бъдат избирани с жребий, както при военния набор на младежите.

Раздаде се дружен смях. Ал се усмихна.

— Но искам да добавя, че службата в него ще бъде далеч по-приятна от военната. Трибуналът ще се състои от трима души, навършили осемнайсет години. Ще работят на смени по шест месеца и ще бъдат определени чрез теглене на жребий, като листчетата с имената на всички жители на Боулдър ще бъдат поставени в голяма сфера.

Лари вдигна ръка.

— Имат ли право да откажат?

Мръщейки се, Ал каза:

— Точно се канех да го спомена. Необходимо е да…

Фран се размърда неспокойно, а Сю Стьрн й намигна.

Фран не й отвърна. Беше изплашена. Каква бе причината за тази внезапна клаустрофобия? Знаеше, че не бива да обръща внимание на подобни безпочвени чувства… поне така беше в добрия стар свят. Но какво щеше да стане с Том Кълън? Или с Лио Рокуей?

„Махни се оттук — извика вътрешният й глас. — Изведи всички навън!“

Но това беше безумие. Отново се намръщи и реши да премълчи.

— … лицата, които не желаят да участват в трибунала…

— Някой идва — неочаквано каза Франи и скочи на крака. Възцари се мълчание. Сега всички чуха рева на мотоциклети, приближаващи по Бейслейн авеню.

— Чуйте! — възкликна тя. — Всички слушайте!

Към нея се обърнаха озадачени и изненадани лица.

— Франи, какво… — Стю тръгна към нея.

Тя преглътна. Имаше чувството, че се задушава от някакъв тежък, отровен газ.

— Трябва незабавно да се махнем оттук. Незабавно!

Беше девет и двайсет и пет. Последните отблясъци на залеза изчезнаха от небето. Часът бе ударил. Харолд се поизправи и поднесе радиотелефона към устата си. Палецът му застина на копчето „включване“. Ще го натисне и ще ги изпрати направо в ада, но преди това ще им каже…

— Какво е това — възкликна Надин.

Усети ръката й върху рамото си. Далеч долу по Бейслейн се виждаше редица от светлинки, които се движеха. В тишината до двамата съзаклятници достигна приглушен рев на мотоциклетни двигатели. Харолд усети леко безпокойство, но моментално го потисна и й се озъби:

— Всичко е наред! Остави ме да си свърша работата!

Тя отдръпна ръката си. Лицето й бе като бяло петно в тъмнината. Харолд натисна копчето.

Франи така и не разбра какво ги накара да се раздвижат — думите й или мотоциклетите. Ала реагираха твърде бавно. Това завинаги щеше да остане в паметта й — много бавно.

Стю пръв изскочи на улицата. Ревът на моторите го оглуши. Инстинктивно той сложи ръка на пистолета си.

Вратата се отвори и Стю се обърна, очаквайки да види Франи. Но беше Лари.

— Какво е това?

— Нямам представа. Но по-добре всички да излязат на улицата. Когато мотоциклетите се появиха на алеята пред къщата,

Стю се успокои. Видя Дик Волман, Геринджър, Теди Вейзък и други познати лица. Едва сега призна пред себе си, че се бе изплашил до смърт. Допреди секунда подозираше, че ги нападат — Флаг и хората му, и че войната ще започне.

— Дик — обърна се той към водача на групата. — Какво, по дяволите, става?

— Майка Абигейл! — извика човекът, опитвайки се да надвика рева на двигателите. Все повече мотоциклети се приближаваха към двора.

— Какво? — изкрещя Лари. Зад него и Стю застанаха Ралф и Глен Норис.