Стивън Кинг - Сблъсък

„ТЕ ЗНАЯТ ВСИЧКО… ОСВЕН ЗА КУТИЯТА ЗА ОБУВКИ.“

Тонколони. Навсякъде, втренчени в нея от белия чакъл.

„ОТИДИ В АМФИТЕАТЪР СЪНРАЙЗ. ОСТАНИ ТАМ Ш УТРЕ ВЕЧЕРТА, КОГАТО СЕ СЪБЕРАТ. А ПОСЛЕ ДВАМАТА С ХАРОЛД МОЖЕТЕ ДА ДОЙДЕТЕ. ДА ДОЙДЕТЕ ПРИ МЕН.“

Сега Надин бе обзета от проста, сияйна благодарност. Бяха се държали глупаво… но им бе даден втори шанс. И скоро, много скоро щеше да бъде при него… и тогава наистина щеше да полудее, беше абсолютно сигурна, и повече нищо нямаше да има значение.

— Амфитеатърът Сънрайз може би е твърде далеч — каза тя. Гласните й струни бяха повредени и тя можеше само да грачи. — Може да се окаже много далеч за… — За какво? — замисли се тя. О! Да! Точно така! За радиотелефона. За сигнала.

Отговор не последва.

Тонколоните все така лежаха на чакъла, гледайки в нея, стотици тонколони.

Запали мотора. Ехото я накара да подскочи. Звукът бе като от изстрел с пистолет. Искаше да се махне от това ужасно място, по-далеч от тези тонколони, които я наблюдаваха. „Трябва да се махна.“

Мотопедът се наклони, когато се опита да завие. Може би щеше да го удържи, ако беше на асфалт, но задното колело на веспата поднесе и тя падна, като прехапа долната си устна и сряза бузата си. Изправи се, очите й бяха широко отворени и уплашени. Цялата трепереше.

Излезе на алеята, по която колите влизаха в откритото кино. Малката будка, където продаваха билетите, бе точно пред нея. Щеше да успее. Щеше да се измъкне оттук.

Зад нея стотиците тонколони оживяха едновременно и сега един глас пееше ужасна немелодична песен: „ЩЕ СЕ ВИДИМ… НА ВСИЧКИТЕ СТАРИ ПОЗНАТИ МЕСТА… КОИТО МОЕТО СЪРЦЕ ОБИЧА.. ЦЯЛ ДЕН…“ Надин изкрещя с новия си пресипнал глас. Тогава проехтя мощен, чудовищен смях, който сякаш извираше от земята навсякъде около нея.

„БЪДИ ДОБРО МОМИЧЕ, НАДИН — бумтеше гласът. — ВНИМАВАЙ, СКЪПА МОЯ.“

Тя се добра до шосето и полетя по посока на Боулдър с най-голямата скорост, с която веспата можеше да се движи, оставяйки безплътния глас и тонколоните назад…, но носейки ги в сърцето си, сега и завинаги.

Изчака Харолд зад ъгъла до автобусната спирка. Когато той я видя, лицето му застина и пребледня.

— Надин… — прошепна той.

— Харолд, те знаят всичко. Трябва да…

— Косата ти, Надин, о, мили Боже, косата ти…

— Чуй ме!

Изглежда той успя да се съвземе донякъде.

— Добре. Какво се е случило?

— Отишли са в къщата ти и са открили дневника. Взели са го със себе си.

Лицето на Харолд се изкриви от гняв, ужас и срам. Постепенно емоциите утихнаха, а сетне като някакъв ужасен труп, изплуващ от водата, на лицето му отново се появи застиналата усмивка.

— Кой? Кой го е направил?

— Не зная точно, но това е без значение. Фран Голдсмит е една от тях, сигурна съм. Може би Бейтман или Ъндърууд. Не зная. Но те ще дойдат за теб, Харолд.

— Как разбра? — той грубо я сграбчи за раменете, спомняйки си, че точно тя беше сложила дневника под плочата на камината. Разтърси я като парцалена кукла, но Надин го гледаше без страх. През този дълъг, безкрайно дълъг ден се беше сблъскала лице в лице с много по-ужасни неща от Харолд Лодър.

— Кучка, откъде знаеш всичко това?

— Той ми каза.

Харолд отпусна ръце.

— Флаг? — шепнешком попита той. — Той ти е казал? Говорил е с теб? И е направил това?

— За какво говориш?

Стояха до магазин за електроуреди. Харолд отново я хвана за раменете и я обърна към витрината. Надин дълго се взира в отражението си.

Косите й бяха побелели напълно.

„О, как обичам, обичам Надин.“

— Хайде — каза тя. — Трябва да напуснем града.

— Сега?

— Когато мръкне. Дотогава ще се крием и ще съберем необходимите неща за лагеруване. — На запад ли ще заминем? — Още не. Трябва да изчакаме до утре вечерта.

— Може би вече не искам да правя такива неща — прошепна Харолд. Все още гледаше побелелите й коси.

— Твърде късно е, Харолд — отвърна тя.

Фран и Лари седяха в кухнята и пиеха кафе. Откъм долния етаж долитаха звуци от китара — Лио свиреше на инструмента, който Лари му бе помогнал да избере в музикалния магазин. Беше скъпа китара „Гибсън“, ръчна изработка. Сетне му бе взел грамофон с батерии и дузина плочи с кънтри и блус. Сега Луси пееше заедно с момчето и до тях достигаше учудващо добрата имитация на „Бекуотьр Блус“, изпълняван навремето от Дейв ван Ронк.

„Цели пет дни дъжд валя и небето страшно потъмня. Нещо лошо става днес в залива съседен.“

През вратата към дневната Фран и Лари виждаха Стю, седнал на любимото си кресло, с дневника на Харолд в скута му. Седеше така от четири следобед, а сега бе девет и се бе мръкнало. Беше отказал да вечеря. И докато Франи го наблюдаваше, обърна нова страница.