Стивън Кинг - Сблъсък

Проникване: ентропия.

Не знаеше значението на тези думи в това съчетание, но почувства, че в тях се крие истина.

Не можеше да се сравни с нищо, което бе изпитала досега. По-късно наум й дойдоха няколко метафори, но тя ги отхвърли една след друга:

Плуваш в топла вода и неочаквано попадаш в дълбока студена яма, от което тялото ти изтръпва.

Направили са ти инжекция новокаин и зъболекарят ти изважда зъб. Няма болка. Плюеш кръв в малко бяло легенче. В теб се образува дупка; можеш да опипаш с език мястото, където преди миг бе живяла част от теб.

Гледаш се в огледало. Гледаш се много дълго. Пет, десет минути. Без да мигаш. С ужас започваш да забелязваш, че лицето ти се променя, като лицето на Лон Чани Младши във филма за върколаци. Вече не можеш да се познаеш сам и се превръщаш в своя двойник, в безумен вампир с бледа кожа и Рибешки очи.

Нито едно от тези усещания не подхождаше като сравнение.

Зловещият човек бе проникнал в нея, и от него се излъчваше студ.

Когато Надин отвори очи, първата й мисъл бе, че е в ада. Адът беше белота — теза към антитезата на зловещия човек. Пред нея се простираше белезникаво нищо. Бяло-бяло-бяло. Обкръжаваше я бял ад, и той бе навсякъде.

Втренчи очи в бялото (бе невъзможно да се гледа), замаяна, агонизираща и чак след няколко минути усети седалката на моторолера между бедрата си. С периферното си зрение забеляза друг цвят — зелен.

С усилие откъсна поглед от белотата. Огледа се. Устните й трепереха, очите й бяха изпълнени с ужас. Тайнственият човек беше в нея. Флаг беше в нея. И когато бе дошъл, я бе лишил от петте й чувства, свързващи я с реалността. Беше се разходил в нея, както човек се разхожда с кола. И я бе отвел… къде?

Погледна бялата плоскост и разбра, че това беше екранът на откритото кино на фона на бялото дъждовно небе. Обърна се назад и забеляза бара. Стените му бяха боядисани в телесно розово. На фасадата бе написано: Заповядайте в Холидей Туин! Наслаждавайте се на филма под звездното небе тази вечер!

Тъмнината я бе обгърнала на пресечката на „Бейслейн“ и „Бродуей“. Сега се намираше в края на Двайсет и осма улица, почти извън града, откъдето пътят водеше към… Лонгмонт, нали така?

Все още усещаше вкуса му в себе си, някъде в дълбините на ума си, като студена слуз на пода.

Бе заобиколена от стълбове, метални стълбове като часовои, всеки от които бе висок по метър и половина. На всеки бяха монтирани по две тонколони. Под краката си имаше настилка от чакъл, но през него бяха прораснали трева и глухарчета. Предположи, че „Холидей Туин“ не е много посещаван от юни насам. Можеше да се каже, че лятото не беше добро да спечелиш от развлечения.

— Защо съм тук? — прошепна тя.

Говореше си сама и не очакваше отговор. Ето защо, когато получи такъв, ужас стисна гърлото й.

Всички тонколони паднаха едновременно от металните стълбове върху чакъла. Звукът от падането бе силен, усилено „ЧЪНК“! — звук от мъртво тяло, удрящо се в чакъла.

— НАДИН — прогърмя гласът му от колоните и тя ужасно се уплаши. Ръцете й се вдигнаха нагоре, дланите й запушиха ушите й , но звукът идваше едновременно отвсякъде, нямаше къде да се скрие от този силен глас, пълен с ужасяваща веселост и кошмарна комична похот.

— НАДИН, НАДИН О, КАК ОБИЧАМ, ОБИЧАМ НАДИН, МОЯТА ОБИЧНА, МОЯТА КРАСИВА…

— Престани — напрегна тя гласните си струни до краен предел,но гласът й бе слаб в сравнение с този, който се носеше от тонколоните. Въпреки всичко гласът спря. Настъпи тишина. Падналите на чакъла тонколони я гледаха като фасетъчни очи на гигантски насекоми.

Надин бавно свали ръце от ушите си.

„Ти си подлудяла — успокои се сама тя. — Това е всичко. Напрежението от очакването… и игрите на Харолд… и накрая поставянето на експлозива, всичко това те е тласнало към ръба, скъпа, и си подлудяла. Е, може би така е по-добре.“

Но не беше подлудяла и тя го знаеше.

Това бе далеч по-лошо от лудостта.

Сякаш за да потвърдят това, тонколоните отново заехтяха с жесток, но в същото време омайващ глас — глас на директор на училище, който упреква по училищната радиоуредба учениците си за някакво провинение. „НАДИН. ТЕ ЗНАЯТ.“

— Знаят — повтори като папагал Надин. Не беше сигурна кои са те, или какво знаят, но не се съмняваше в неизбежността на случилото се.

„ДЪРЖИШ СЕ ГЛУПАВО. ГЛУПОСТТА МОЖЕ И ДА СЕ ХАРЕСВА НА БОГ, НО НЕ И НА МЕН.“

„Глупост — помисли си тя. — Глупост, глупост. Зная какво означава тази дума. Смятам, че означава смърт.“