Стивън Кинг - Сблъсък

Долу имаше само две стаи. Едната бе спалня, скромна като килията на монах. Другата беше кабинет. Имаше бюро, голям стол, кошче за боклук и рафт с книги. Бюрото бе затрупано с разни хартийки и тя ги прегледа небрежно. Повечето нямаха смисъл за нея — тя реши, че Ник бе разговарял с някого („Предполагам, но не трябва ли да го попитаме дали не може да се направи по по-лесен начин?“ — пишеше на една от хартийките). Други изглежда бяха бележки, които бе написал за себе си. А трети й напомняха за оградените места в дневника на Харолд, които той наричаше със саркастична усмивка „Правила за по-добър живот“.

На друга пишеше: „Поговори с Глен по въпроса за търговията. Дали някой от нас знае основните принципи? Недостиг на продукти, нали така? Или нови пазари? Умения. Това може би е ключовата дума. Какво ще стане, ако Брад Кичнер реши да продава вместо да се раздава? Или докторът? Тогава с какво ще плащаме? А?“

Друга бележка: „Защитата на обществото е двупосочна улица.“’

Друга бележка: „Всеки път, когато разговаряме за закона, през нощта имам кошмари за Шойо. Наблюдавам ги как умират. Виждам, как Чилдрес разхвърля вечерята си из килията. Закона, закона, какво можем да направим с проклетия закон? Углавно наказание. Колко ли време ще измине, след като Брад пусне електричеството и бъде помолен да направи електрически стол?“

Тя се откъсна от записките — неохотно. Беше интересно да четеш бележките, оставени от човек, който може да мисли само чрез писане (един от професорите й в колежа обичаше да казва, че мисловният процес никога не е напълно завършен, ако не си изговорил звуковете) , но работата й тук, долу, беше завършена. Ник го нямаше. Къщата бе празна. Да се мотае повече от необходимото, означаваше да предизвика късмета си ненужно.

Качи се отново по стълбите. Харолд бе казал, че вероятно те ще се съберат в дневната. Стаята бе огромна, постлана с виненочервен обикновен килим. Цялата западна стена беше от стъкло и оттам се виждаше прекрасна гледка към Флатиронс. Имаше чувството, че е на показ, като муха на стена Знаеше, че външната страна на прозореца е тъмна, така че всеки, който погледнеше в тази посока, щеше да види само отражението си, но не можеше да се отърве от усещането, че е на показ. Искаше да приключи бързо с работата.

В южната част на стаята намери онова, което търсеше дълбок дрешник, който Ралф все още не бе подредил. Вътре висяха палта, а в единия ъгъл бяха струпани ботуши, ръкавици, шалове и други зимни вълнени дрехи. Надин бързо извади от пазарската си чанта консервите. Те бяха за заблуда, под кутиите с доматено пюре и сардина имаше кутия от обувки с динамит и радиотелефон.

„Ако го поставя в дрешника, ще се задейства ли? — бе попитала тя Харолд. — Няма ли взривът да е твърде слаб?“

„Надин, ако устройството се задейства, а не виждам причина да не го стори, то ще отнесе половината къща и по-голямата част от хълма, на която е построена. Сложи кутията, където може да остане незабелязана до събранието им. Дрешникът е подходящ. Имам доверие в теб. Ще бъде същото, като в онази стара приказка за шивача и мухите. С един удар — седем убити. Само че в този случай си имаме работа с политически хлебарки.“

Надин разбута встрани ботушите и шаловете и остави кутията. Покри я отново с нещата и бързо се отдалечи от дрешника. „Ето. Направих го, за добро или зло“ — помисли си тя.

Излезе от къщата, без да се оглежда, опитвайки се да не обръща внимание на гласа, който й заповядваше да се върне и да изтръгне кабела свързващ радиотелефона с динамита, казвайки й да се откаже, преди да е полудяла напълно.

Надин постави торбата с продуктите в багажника на веспата и запали мотора. През цялото време, докато се отдалечаваше от къщата, този глас продължаваше да повтаря: „Няма да го оставиш там, нали? Няма да оставиш бомбата там, нали? Толкова хора загинаха по света…“

Тя зави зад ъгъла, като едва различаваше пътя пред себе си. Сълзи премрежваха очите й.

„… Най-тежкият грях е да отнемеш човешки живот.“ В случая седем живота. Не, повече, защото комитетът щеше да изслуша докладите на отговорниците на няколко подкомитета.

Спря на ъгъла на „Бейслайн“ и „Бродуей“ с намерението да се върне назад. Трепереше цялата.

По-късно по никакъв начин не можеше да обясни на Харолд какво точно се бе случило — всъщност не се и опита. БЕ предчувствие за бъдещите ужаси. Усети, как зрението й се замъглява. Струваше й се, че пред нея бавно се спуска черна завеса, леко полюшвана от вятъра. От време на време завесата започваше да се развява по-силно и тя можеше да види дневната светлина под нея, малка част от пустото кръстовище. Но скоро завесата я обгърна плътно и тя се загуби в нея. Ослепя, оглуша и загуби сетивата си. Мислещото „аз“ на Надин се превърна в черен, топъл пашкул. И тя усети, като той прониква в нея. От гърдите й се изтръгна див вопъл, но нямаше уста, с която да изкрещи.