Стивън Кинг - Сблъсък

— Да.

— Но сега разговаряш.

— Аз имам теб и мама Луси.

— Да, разбира се…

— Но това няма да е за дълго! — яростно изрече момчето. — Няма да е за дълго! Освен ако не говорите с Франи! Говорете с Франи! Говорете с Франи!

— За Надин?

— Не!

— За какво? За теб?

Гласът на Лио се повиши, стана пронизителен.

— Всичко е написано! Ти знаеш! Франи знае! Говори с Франи!

— Комитета…

— Не комитета! Комитетът няма да ти помогне, няма да помогне на никого. Комитетът е стария начин, той се смее на вашия комитет, защото е връщане назад, а това е неговия начин, разбираш ли, Франи знае, ако разговаряте, можеш…

Лио силно удари топката в асфалта и тя отскочи нависоко, падна и се изтърколи встрани. Лари я наблюдаваше, устата му бе пресъхнала, сърцето му биеше силно в гърдите.

— Изпуснах топката си — каза Лио и побягна да я вземе. Лари седеше и го наблюдаваше.

„Франи“ — помисли си той.

Двамата бяха седнали на самия край на сцената на летния театър. След час щеше да мръкне и в парка нямаше много хора. Малцината посетители се разхождаха хванати за ръка. „Времето за разходка на децата и на влюбените съвпада“ — несвързано си помисли Фран. Лари току-що бе завършил разказа си за онова, което Лио му бе казал в състояние на транс.

— Е, и какво мислиш за това? — попита Лари.

— Не зная какво да мисля — тихо рече тя, — но никак не ми харесват нещата, които се случват напоследък. Пророчески сънища. Старица, която говори от името на Бога, а сетне изчезва в пустошта. Сега малко момче-телепат. Като в приказка е. Понякога ми се струва, че супергрипът ни остави живи, но ни е отнел разума.

— Той каза, че трябва да говоря с теб. Тя не отвърна.

— Е, ако има нещо, което…

— Написано — тихо каза Франи. — Момчето е право. Това е коренът на проблема. Ако не бях толкова глупава, толкова самомнителна, че да напиша всичко… проклета да съм!

Лари се втренчи учудено в нея.

— За какво говориш?

— За Харолд — рече тя — и аз се страхувам. Нищо не съм споделила със Стю. Беше ме срам. Да си водя дневник бе толкова тъпо… а сега Стю… той всъщност харесва Харолд… всички в Свободната зона харесват Харолд, включително и ти. — Тя се изсмя и се задави в сълзи. — В края на краищата, той беше…твой ангел-пазител по пътя насам, нали така?

— Не те разбирам — бавно изрече Лари. — Можеш ли да ми кажеш от какво се страхуваш?

— Там е работата., че просто не зная — тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи. — Най-добре ще е да ти разкажа всичко, Лари. Трябва да поговоря с някого за това. Бог ми е свидетел, не мога повече да държа всичко в себе си, а Стю… Стю може би не бива да научи. Поне не пръв.

— Тогава започвай, Франи. Изплюй камъчето.

И тя му разправи всичко, започвайки от онзи юнски ден, в който Харолд спря пред дома й в Оугьнкуит с кадилака на Рой Бренигьн. Докато говореше, последната слънчева светлина изчезна в синкави оттенъци; Влюбените в парка също изчезнаха. Тънкият сърп на луната изплува в небето. В отдалечения край на „Каньон булевард“ в една висока жилищна сграда засветиха газени лампи. Тя му разказа за надписа на покрива на плевнята и как тя бе спала, когато Харолд, рискувайки живота си, бе написал името й най-отдолу. За срещата им със Стю във Фабиан и за реакцията на Харолд. Разправи му за дневника си и за отпечатъка от палец. Когато свърши, бе минало девет часа и щурците свиреха. Между тях настъпи мълчание и Франи зачака със страх Лари да наруши тишината. Но той сякаш бе потънал в мислите си.

Накрая той каза:

— Сигурна ли си за отпечатъка? Убедена ли си, че е на Харолд?

Тя се поколеба за миг.

— Да. Знаех, че е на Харолд още щом го видях.

— Този надпис в плевнята — каза Лари. — Помниш ли, в нощта, когато се срещнахме, ти казах, че съм се качвал там и че Харолд бе издълбал инициалите си на гредата на сеновала?

— Да.

— Не бяха само неговите инициали. Твоите също. В сърце. Влюбените ученици правят подобни неща.

Тя изтри сълзите си.

— Каква бъркотия — промълви пресипнало тя.

— Ти не си виновна за действията на Харолд Лодър, момиче.

— Той взе ръката й и силно я стисна. Погледна лицето й. — Казвам ти го аз, който дълго време съм бил слабохарактерен човек и мухльо. Не бива да се самообвиняваш. Защото, ако го направиш… — Той стисна ръката й така силно, че я заболя.

— Наистина ще подлудееш.

После пусна ръката й и за известно време останаха мълчаливи.

— Смяташ ли, че Харолд изпитва смъртна омраза към Стю? — попита той накрая. — Смяташ ли, че е толкова сериозно?