Стивън Кинг - Сблъсък

— Луси…

Тя го целуна, а той плъзна ръка под късата й фланелка и закачливо я стисна.

— Не съм те преценила както трябва — каза тя. — Сигурно винаги ще съжалявам за това. Но никога няма да харесам Надин Крос. В нея има нещо ненормално.

Лари не отговори, но си помисли, че преценката на Луси вероятно е вярна. През онази нощ там, горе, в Скупър Кинг тя беше като луда.

— Има още нещо — там тя не го наричаше Лио, а с друго име — Джо.

Той я изгледа озадачено, когато тя включи косачката. Сега, половин час след разговора им, пиеше топлата си бира и наблюдаваше как Лио удря топката за тенис на маса, която бе намерил преди два дена, когато бяха ходили до къщата на Харолд, където се бе преместила Надин. Малката бяла топка бе зацапана, но все още бе здрава. Ток-ток-ток — отскачаше тя от асфалта.

Лио (сега бе Лио, нали така?) не бе пожелал да влезе в дома на Харолд в онзи ден.

В къщата, където сега живееше майка Надин.

— Искаш ли да отидем за риба, момче? — неочаквано предложи Лари.

— Няма риба — отвърна Лио. Наблюдаваше Лари със странните си очи с цвят на зеленикава морска вода. — Познаваш ли господин Елис?

— Разбира се.

— Той каза, че можем да пием от водата, когато рибата се завърне. Да я пием без… — издаде свистящ звук и размаха пръсти пред очите си. — Нали знаеш?

— Без да я преваряваме?

— Да. — Ток-ток-ток.

— Харесвам Дик. Него и Лари. Винаги ми дават нещо за ядене. Него го е страх, че няма., но аз съм сигурен, че ще успеят.

— Ще успеят какво?

— Да си имат дете. Дик се страхува, че е възрастен. Но аз съм убеден, че не е така.

Лари едва не запита как Дик и Лио са стигнали до тази тема, но се въздържа. Отговорът, разбира се, щеше да е, че изобщо не са го разисквали. Дик не би разговарял за нещо толкова лично с малко момче. Лио просто го знаеше… и това е всичко.

Ток-ток-ток.

Да. Лио знаеше разни неща… или ги чувстваше интуитивно. Не искаше да влезе в къщата на Харолд… и бе казал нещо за Надин… не помнеше точно какво… но Лари помнеше този разговор и изпита неприятно чувство, когато научи, че Надин се е преместила при Харолд. Тогава момчето сякаш бе изпаднало в транс, сякаш… Ток-ток-ток.

Лари наблюдаваше как топката за пинг-понг подскача нагоре-надолу, после неочаквано погледна лицето на Лио.

Момчето отново бе потънало в странното си състояние, сякаш бе прочело мисълта на Лари и просто бе реагирало. Отново беше транс.

Лио бе отишъл да види слона. Лари небрежно каза:

— Да, мисля, че ще имат бебе. На външен вид Дик не ми се струва на повече от петдесетина години. Кари Грант бе направил едно, когато бе почти на седемдесет.

— Кой е Кари Грант? — попита Лио. Топката продължаваше да подскача нагоре-надолу.

(Прочут. На север, северозапад)

— Нима не знаеш? — попита той Лио.

— Бил е актьор — каза момчето. — Играл е в „Прочут“. И в „Северозапад“.

(На север през северозапад)

— На север през северозапад, искам да кажа — съгласи се Лио. Очите му не се откъсваха от топката.

— Точно така. Как е мама Надин, Лио?

— Тя ме наричаше Джо. За нея аз съм Джо.

— О — по гърба на Лари полазиха студени тръпки.

— Зле ли е.

— Зле?

— С тях двамата.

— С Надин й… (Харолд?)

— Да, с него.

— Не са ли щастливи?

— Той ги е измамил. Мислят си, че са му нужни.

— На него?

— Да, на него.

Отговорът му увисна в неподвижния летен въздух. Ток-ток-ток.

— Господи — промърмори Лари. Втрисаше го. Старият страх премина през него. Дали наистина искаше да чуе отново нещо за това? Беше като да наблюдаваш как се отваря вратата на гробница в тихо гробище и да виждаш да се показва ръка… „Каквото и да е, не искам да чувам за него, не искам да зная нищо.“

— Мама Надин иска да мисли, че вината е твоя — каза Лио. — Иска да мисли, че ти си я тласнал към Харолд. Но тя го направи нарочно. Изчака да заобичаш мама Луси. Изчака, докато не се убеди в това. Сякаш Той е изтрил онази част от мозъка й, която знае кое е правилно, и кое не. Малко по малко той изтрива мозъка й. И когато привърши, тя ще е луда, както всички останали на запад. Дори може би още по-луда.

— Лио… — прошепна Лари, и той отвърна незабавно.

— Тя ме нарича Джо. За нея съм Джо.

— Да те наричам ли така? — несигурно запита Лари.

— Не — в гласа на момчето се прокрадна умолителна нотка. — Не, моля те, недей.

— Липсва ти мама Надин, нали?

— Тя е мъртва — каза то със смразяваща простота. — Затова ли остана до късно снощи навън?

— Да.

— И затова ли не искаше да говориш?