Стивън Кинг - Сблъсък

Фран само се усмихна и кимна, не искаше да напомня на Лори, че нейното няма да е първото.

Близнаците на госпожа Уенуърт бяха първи. А те бяха мъртви.

— Всичко е наред — каза Джордж след половин час. Фран учудено повдигна вежди.

— С бебето всичко ли е наред?

Тя затърси книжната кърпичка в джоба си.

— Чувствах, че се движи… но това беше отдавна. Оттогава нищо. Страхувах се…

— Живо е, това е сигурно, но се съмнявам, че онова, което сте почувствали, е било газове в червата.

— Беше бебето — уверено каза Фран.

— Както и да е, скоро ще започне да рита. Терминът ви е в средата на януари.

— Чудесно.

— Пазите ли диета?

— Да, поне се старая.

— Добре. Не ви ли се гади?

— По-рано ми се гадеше, но премина.

— Чудесно. Натоварвате ли се физически?

За един кошмарен миг тя се видя с лопата в ръка при гроба на баща си. Сетне видението изчезна.

— Да, достатъчно се упражнявам. — Наддавате ли?

— Да, с две кила и половина.

— Всичко е наред. Можете да напълнеете с още шест килограма — днес съм много добър. Тя се усмихна.

— Но нали сте доктор.

— Следвайте съветите ми и всичко ще се оправи. А сега относно велосипедите, моторите и мотопедите. Забравете за тях след петнайсети ноември. Без друго по това време никой няма да ги използва. Времето ще е твърде студено. Не пиете и не пушите много, нали?

— Не.

— Ако пропуснете вечер да изпиете по чашка, нищо лошо няма да се случи. Ще ви предпиша витамини. Можете да ги намерите във всяка аптека..

Фран се разсмя и Джордж неуверено се усмихна.

— Нещо смешно ли казах?

— Не, но в нашето положение това наистина е забавно.

— А! Разбира се. Поне никой не може да се оплаче от високите цени на лекарствата. И последно, Фран. Поставяли ли са ви спирала?

— Не — отвърна тя и си припомни съня: зловещият човек и ужасяващата му усмивка. Настръхна. — Не — отново повтори тя.

— Добре — той стана. — Няма да ви говоря, за да не се безпокоите…

— Не е необходимо — съгласи се тя.

— Но ще ви помоля да сведете тревогите до минимум. Прекомерното безпокойство на майката може да доведе до неправилен обмен на веществата на бебето. Не обичам да предписвам успокоителни на бременни жени, но ако смятате…

— Не, не е необходимо — каза Фран, но когато излезе на силното обедно слънце вече знаеше, че докрая на бременността си ще бъде преследвана от мисълта за близнаците на госпожа Уенуърт.

На двайсет и девети август в града пристигнаха три групи. В първата бяха двайсет и двама човека, във втората — четиринайсет, а в третата — двайсет и пет. Сенди Дю Шен съобщи на седемте члена на комитета, че сега населението на Свободната зона наброява над хиляда души.

Боулдър вече не бе град-призрак.

Вечерта на тринайсети Надин Крос стоеше в мазето на Харолд и го наблюдаваше с чувство на тревога. Когато вършеше нещо, той сякаш се оттегляше в някакъв собствен свят, където тя нямаше контрол над него. Когато бе в такова състояние, той й изглеждаше равнодушен, нещо повече, изпитваше презрение не само към нея, ами и към себе си. Единственото, което не се променяше, бе омразата му към Стюарт Редман и другите от комитета. В мазето имаше маса за игра на хокей и Харолд работеше на нея. До него имаше отворена книга. На страницата бе изрисувана диаграма. От време на време той поглеждаше диаграмата, а сетне връщаше поглед към апарата, върху който работеше. Отдясно бе оставено куфарче с инструменти. Малки жички бяха разпръснати по повърхността на масата.

— Знаеш ли — каза той разсеяно, — трябва да се поразходиш.

— Защо? — обидено попита тя. Лицето на Харолд бе напрегнато и сериозно. Надин можеше да разбере защо се усмихва толкова често; защото когато престанеше, изглеждаше като луд. Подозираше, че наистина е такъв, или беше на път да полудее.

— Защото не знам от кога е този динамит — каза Харолд.

— Какво искаш да кажеш?

— Старият динамит се „поти“, скъпа — обясни Харолд и вдигна поглед към нея. Усети, че по лицето му се стича пот. — И „потта“, която отделя е чист нитроглицерин, поради което има голяма вероятност нашият научен експеримент да литне във въздуха.

— Не е нужно да драматизираш нещата.

— Надин? Ma chare?

— Какво?

Харолд я изгледа намръщено.

— Затваряй си проклетата уста.

Направи го, но не отиде на разходка, въпреки че й се искаше. Навярно, ако такова бе желанието на Флаг (а дъсчицата й бе казала, че Харолд е този, който ще отърве Флаг от комитета), динамитът не можеше да бъде стар. А дори да беше така, нямаше да избухне, докато… или не беше така? Какъв контрол върху нещата притежаваше Флаг?