Стивън Кинг - Сблъсък

— Мирише отвратително, както и преди, но ти не го усещаш.

— Защо, мамичко?

— Не зная. Всеки може да го направи. А сега си кажи: „Искам да разбера как наистина мирише клетката на маймуните“ и поеми дълбоко въздух.

Лари се подчини и отново усети зловонието. Този път дори още по-силно и отвратително, като сандвичът и паят с череши започнаха да се надигат към гърлото му. Побягна към изхода на чист въздух и с мъка се удържа да не повърне.

„Това е селективното възприятие — помисли си той — и мама знаеше какво представлява, въпреки че не й бе известно как го наричат.“ Чу гласа на Алис: „А сега си повтори: «Ще вдъхна истинската миризма на Боулдър.»“ И той наистина усети — ей така, без никакво усилие. Долавяше вонята на бавно разлагащи се трупове зад залостените врати и спуснатите щори.

Тръгна по-бързо, опитваше се да не побегне, вдишвайки тежкото зловоние, на което той — както и всички останали — съзнателно бе престанал да обръща внимание, защото то бе навсякъде, във всичко, дори в мислите, поради което никой не спускаше щорите, дори когато се люби, защото мъртвите лежаха зад спуснатите щори, а живите все още искаха да наблюдават света отвън.

Отново му се повдигна — този път от виното и шоколадчетата, не от сандвич и черешов пай. Защото от клетката на маймуните, в която се намираше сега, нямаше начин да избяга, освен ако попаднеше на необитаем остров.. Въпреки че повече от всичко на света мразеше да повръща, сега със сигурност щеше да…

— Лари? Добре ли си?

Той подскочи от изненада. Гласът принадлежеше на Лио, който седеше на бордюра. Намерил бе топка за тенис на маса и я тупкаше на асфалта.

— Какво правиш тук? — попита го Лари. Почувства, че постепенно се успокоява.

— Исках да се приберем заедно у дома — нерешително отвърна Лио, — но не ми се щеше да влизам в дома на онзи човек.

— Защо? — попита Лари и седна на бордюра до момчето. Лио сви рамене и отвърна:

— Не зная.

— Лио?

— Какво?

— Мнението ти е много важно за мен. Защото Харолд… не ми харесва. Изпитвам смесени чувства. Бил ли си някога раздвоен?

— Аз изпитвам едно-единствено чувство към него.

— И какво е то?

— Плаши ме — простичко отвърна Лио. — Може ли да си вървим у дома при мама Надин и мама Луси?

— Разбира се.

Продължиха надолу по „Арапахо2“. Момчето продължаваше да си играе с топката за пинг-понг.

— Съжалявам, че е трябвало да ме чакаш толкова дълго — накрая наруши мълчанието Лари.

— Няма нищо.

— Не, наистина, ако знаех, щях да побързам.

— Аз също не скучах. Намерих топката на поляната на онзи човек. С нея се играе на пинг-понг.

— Тенис на маса — поправи го машинално Лари. — Защо ли държи щорите спуснати, как мислиш?

— Сигурно за да не може никой да надникне вътре. Явно върши разни тайни работи. Крие се зад щорите като мъртъвците, нали? — Стигнаха до пресечката с „Бродуей“ и завиха на юг. Срещнаха други хора по улицата: жени, зяпащи по витрините, мъж с кирка, друг човек, ровещ из рибарските такъми в счупената витрина на спортен магазин. Лари забеляза Дик Волман, който бе тръгнал нанякъде с колелото си. Той махна на Лари и Лио. Те отвърнаха на поздрава му.

— Тайни работи — повтори на глас Лари.

— Може би се моли на загадъчния човек — небрежно подхвърли Лио. Лари потръпна като ударен от ток. Момчето не забеляза нищо, погълнато от играта си с топката.

— Наистина ли смяташ така? — попита го Лари, стараейки се въпросът му да прозвучи непринудено.

— Не съм сигурен, но не е като нас. Усмихва се много често, ала ми се струва, че отвътре е пълен с червеи и те го карат да се смее. Големи бели червеи, които изяждат мозъка му.

— Джо… Лио искам да кажа…

Очите на Лио — тъмни и далечни — неочаквано се избистриха и той се усмихна.

— Виж, ето я Дейна. Харесвам я. Ей, Дейна! — викна той и й махна. — Имаш ли дъвка?

Дейна, която смазваше бегача си, се обърна и се усмихна. Бръкна в джоба на ризата си и извади пет дъвки „Джуси фрут“. Щастливо усмихнат, Лио се втурна към нея. Дългата му коса се развяваше, в ръката си стискаше топката.

„Тази асоциация между белите червеи и усмивката на Харолд… откъде на Джо (Не, Лио, поне така го наричаме) му е дошла такава мисъл — колкото интелигентна, толкова и ужасна?“ Момчето бе в нещо като транс. И не само то; колко пъти, откакто бе пристигнал, Лари бе забелязал как някой спира на улицата като вцепенен, взирайки се за миг в пространството, а сетне продължава пътя си, сякаш нищо не се е случило? Всичко се бе променило, дори човешките възприятия.