Стивън Кинг - Сблъсък

— Това се казва препоръка.

— Да — отвърна Стю. — Но преди да го поканим, искам да разбера какво мисли за Харолд.

— Какво те притеснява? — неспокойно запита тя.

— Със същия успех мога да попитам теб, Фран. Все още ли се чувстваш отговорна за него?

— Аз ли? Не знам… Но като си помисля за Харолд, все още изпитвам лека вина.

— Защо? Защото го изместих? Фран, някога пожелавала ли си го?

— Не. За Бога, никога! — Тя леко потръпна.

— Веднъж го излъгах — продължи Стю. — Е, не беше точно лъжа. Случи се в деня, когато се срещнахме — на Четвърти юли. Мисля, че още тогава знаеше какво ще се случи. Казах, че не те харесвам. Но как бих могъл да съм сигурен дали искам да бъда с теб или не? Може и да съществува любов от пръв поглед, но в истинския живот… — Той замлъкна. Бавна усмивка се разля по лицето му.

— Какво е толкова смешно, Стюарт Редман?

— Просто си мислех, че в истинския живот ми бяха необходими поне… — той замислено се почеса по брадичката. — Ами, някъде към четири часа.

Младата жена го целуна по бузата.

— Много мило, няма що!

— Наистина. Във всеки случай мисля, че още ми има зъб заради това.

— Никога не е казал лоша дума за теб, Стю… или за когото и да било.

— Така е. Той непрекъснато се усмихва. Точно това не ми харесва.

— Нали не мислиш, че… крои някакво отмъщение?

Стю се усмихна и стана.

— Не. Не и Харолд. Глен смята, че опозиционната партия може би се е сплотила около него. Няма нищо лошо. Само се надявам това да не попречи на плановете ни.

— Не забравяй, че е самотен и наплашен.

— И ревнив.

— Ревнив ли? — Тя се замисли, сетне тръсна глава. — Не мисля. Разговарях с него и смятам, че щях да разбера, ако има нещо подобно. Може би се чувства пренебрегнат. Смятам, че е очаквал да го включат в организационния комитет…

— Ник настоя да не го приемем и ние се съгласихме. Изясни се, че никой от нас не му се доверява особено.

— В Оугънкуит бе най-непоносимото момче, което можеш да си представиш. До известна степен се дължи на семейното му положение, предполагам… че за родителите си е бил като излюпен от кукувиче яйце или нещо такова…, но след супер-грипа започна да се променя. Поне така ми се стори. Изглежда, се опитваше да се държи като… мъж. Сетне отново се промени. Изведнъж. Започна да се усмихва постоянно. Вече не можеше да се говори с него. Беше се затворил в себе си. Както понякога се случва с хората, които приемат нова вяра или четат… — тя млъкна и в очите й трепна нещо подобно на страх.

— Четат какво? — попита Стю.

— Нещо, което променя живота им — отвърна тя. — „Майн Кампф“, „Капиталът“ или чужди любовни писма.

— Какви ги говориш?

— Хммм. — Тя го изгледа сепнато, сякаш някой я бе събудил от дълбок сън. — Нищо. Нали щеше да се срещаш с Лари Ъндърууд?

— Разбира се… ако си добре.

— Нищо ми няма. Наистина. Хайде, върви. Събранието е в седем часа. Ако побързаш, ще успееш да вечеряш преди това.

— Слушам и се подчинявам.

Бе до вратата, отделяща предния от задния двор, когато тя се провикна:

— Не забравяй да го попиташ какво мисли за Харолд.

— Няма, не се безпокой.

— Наблюдавай очите му, когато отговаря, Стюарт.

Когато Стю престорено небрежно го попита за впечатлението му от Харолд (не бе споменал за свободното място в организационния комитет), в очите на Лари Ъндърууд се появиха едновременно недоумение и загриженост.

— Фран ти е казала за интереса ми към него, нали?

— Да.

Лари и Стю седяха в дневната на малката къща. В кухнята Луси, приготвяше вечерята. Подгряваше съдържанието на консерви на грила, който Лари бе измайсторил, и който работеше на газ от бутилка. Тя си припяваше откъси от „Хонки Тонк Уимен“, докато работеше. По гласи й личеше, че е щастлива.

Стю запали цигара. Беше намалил цигарите до пет-шест на ден — не го привличаше идеята Дик Елиас да го оперира от рак на белите дробове.

— През цялото време, докато следвах Харолд, си повтарях, че може би изобщо не е такъв, за какъвто се представя. И наистина излезе така, но все още се опитвам да разбера що за човек е той. Бе невероятно любезен. Отличен домакин. Отвори бутилка вино и вдигнахме тост за наше здраве. Прекарах приятно. Но…

— Какво?

— Когато за пръв път го видях, беше с гръб към мен и Лио. Зидаше тухлена оградка около лехата с цветя и рязко се извърна… очевидно не беше чул, че приближаваме, докато заговорих… и за миг си помислих: „Мили Боже, този тип сега ще ме убие“.