Стивън Кинг - Сблъсък

Стю кимна. Из града се носеха слухове за сцената разиграла се между майка Абигейл и Надин, дошла с групата на Лари.

— Надин се грижеше за момчето преди да ги срещна. Лио притежава ясновидска дарба, сякаш вижда какво се крие в душите на хората. Може би винаги е имало такива люде, но след супергрипа сякаш са станали повече. И Лио… не пожела да влезе в къщата на Харолд. Дори отказа да остане на поляната пред нея. Това е малко странно, нали?

— Така е.

За миг се изгледаха замислено, сетне Стю си тръгна. С Франи почти не разговаряха по време на вечеря. Докато тя миеше последната чиния в пластмасова кофа, пълна с топла вода, хората започнаха да пристигат за първото събрание на временния организационен комитет.

Когато Стю отиде при Лари, Франи се втурна нагоре по стълбите и влезе в спалнята. В единия ъгъл на дрешника бе спалният чувал, с който бе пропътувала половината страна Младата жена държеше личните си вещи в малка чанта с цип. Повечето от тях беше извадила и подредила, но няколко все още бяха под спалния чувал. Няколко шишенца с крем за почистване на кожата (неочаквано се бе изринала след смъртта на родителите си, но сега обривът бе изчезнал), пакет дамски превръзки в случай, че й потрябват (бе чувала, че бременните понякога кървят), две кутии от евтините пури. На едната пишеше „момче е!“ а на другата „момиче е!“ Най-отдолу бе дневникът й.

Извади го и замислено се втренчи в него. Откакто бяха пристигнали в Боулдър, бе писала само осем-девет пъти и то съвсем кратки бележки. „Словесната диария май ме беше хванала докато пътувахме насам“ — каза си тя иронично. През последните четири дни не бе написала нито ред и подозираше, че вероятно накрая съвсем ще зареже дневника, въпреки че твърдо бе решила да вписва в него всички подробности, когато се установи на новото място. Заради бебето. Сега обаче, й бе хрумнало нещо.

„Начинът, по който хората се променят, когато приемат нова вяра… или четат нещо, което променя живота им… като чужди любовни писма…“

Изведнъж й се стори, че тетрадката натежава в ръцете й и че ще й коства невероятно усилие да го отвори и… и…

Внезапно подскочи и се обърна, сърцето й биеше лудо. Стори й се, че не е сама, че долавя някакво движение.

Може би е мишка, а най-вероятно бе плод на въображението й. Нямаше причина, абсолютно никаква причина ненадейно да си припомни мъжа в черни одежди. Бебето й бе живо и в безопасност, а това в ръцете й бе просто тетрадка. Във всеки случай не можеше да познае дали дневникът е бил четен от някого, а дори и да можеше, нямаше как да докаже, че този някой е бил Харолд Лодър.

Все пак разлисти страниците и се зачете, припомняйки си близкото минало като че разглеждаше черно-бели аматьорски фотографии. Домашен видеофилм за разсъжденията й.

Тази вечер ние им се възхищавахме и Харолд продължаваше да говори за цветове и тонове, а Стю ми намигна, а пък аз, каквато съм заядлива, също му намигнах…

Естествено Харолд ще протестира срещу основните принципи. Майната ти, Харолд, кога ще пораснеш!

… и виждам как е готов да пусне един от типичните си Харолд Лодърски поучителни слова…

(Мили Боже, Фран, защо изобщо си писала тези неща за него?)

Добре, познаваш Харолд… перченето му… всички онези помпозни думи и изявления… едно несигурно малко момче…

Това бе написано на дванайсети юли. Премигвайки, Франи запрелиства страниците, бързайки да стигне до края. Пред погледа й прелитаха отделни фрази, сякаш я блъскаха в лицето: „Във всеки случай Харолд мирише на чисто по изключение… дъхът му би прогонил и дракон тази вечер…“ и още нещо, което й се стори едва ли не пророческо: „Събира в душата си горчилка както пират трупа съкровища“. Но защо? За да подхранва собственото си чувство на тайно превъзходство? Или става дума за възмездие?

„О, той съставя списък… и го проверява повторно…ще открие… кой е бил добър или непослушен…“

После на първи август, само преди две седмици. „Снощи не записах нищо. Бях много щастлива. Дали някога съм била толкова щастлива? Не ми се вярва. Най-сетне със Стю сме заедно. Ние…“

Край на страницата. Обърна следващата. Първите думи отгоре бяха: „… се любихме два пъти.“ Но те едва задържаха вниманието й, преди погледът й да се спусне към средата на страницата. Там, до някакви досадни разсъждения за майчиния инстинкт бе онова, което привлече вниманието й и тя се вцепени.

Бе отпечатък от палец.

Започна трескаво да мисли: „По цял ден се возех на мотоциклет, всеки ден. Естествено опитвах се да се мия, когато имах възможност, но ръцете ми бяха мръсни и…“