Стивън Кинг - Сблъсък

Луси бе излязла с група хора, които бяха взели два камиона на „Пътна помощ“ и бяха започнали да разчистват изоставените коли от улиците и шосетата около града. Бедата бе там, че работеха самостоятелно — единични акции, които се осъществяваха единствено, ако се съберяха няколко човека и решеха да направят нещо.

Погледът на Лари се спря на един от плакатите, закован на телеграфен стълб. Може би там се криеше отговорът. По дяволите, хората наоколо искаха да работят; единственото, от което се нуждаеха, бе някой, който да координира действията им, да им нарежда какво да правят. Помисли си, че повече от всичко хората искаха да заличат следите на случилото се в началото на лятото (нима то вече свършваше?), все едно да изтрият с гъба неприличните думи, написани на черната дъска. „Може би не ще успеем да го сторим от единия до другия край на Америка — помисли си той, — но сигурно ще успеем да го направим тук, в Боулдър, преди да завали сняг, ако Майката Природа ни помогне“. Шум от счупени стъкла го накара да се обърне. Лио бе запратил голям камък в задното стъкло на един стар форд, на чиято задна броня имаше лепенка с надпис: „Вземи се стегни и през прохода мини-каньон Колдкрийк“.

— Не прави повече така, Джо.

— Казвам се Лио.

— Лио — поправи се Лари. — Не го прави.

— Защо? — кротко попита момчето, но Лари не успя да измисли задоволителен отговор.

— Защото звукът е много неприятен — накрая отвърна той.

— Аха. Добре.

Продължиха пътя си. Лари пъхна ръце в джобовете си. Лио направи същото. Младият мъж ритна кутия от бира. Лио се отклони от пътя и ритна камък. Лари си заподсвирква някаква мелодия. Лио започна да му припява, издавайки тихи, гърлени звуци. Младият мъж разроши косата му, а момчето го изгледа със загадъчните си дръпнати очи и се усмихна. Лари си помисли: „За Бога, та аз го обичам“.

Стигнаха до парка, за който им бе споменала Франи, и видяха от другата страна зелената къща с бели кепенци. На асфалтовата алея, водеща към нея бе оставена количка, пълна с тухли, а до нея, в капак от боклукчийска кофа, имаше готов хоросанов разтвор, към който трябваше да се прибави само вода. С гръб към улицата, до капака, бе приклекнал широкоплещест мъж, гол до кръста. Гърбът му здравата бе изгорял от слънцето. Човекът държеше мистрия и зидаше ниска тухлена ограда около цветна леха.

Лари си припомни думите на Франи: „Той се промени… нямам представа как или защо, понякога си мисля че е за добро…, а понякога се страхувам“.

Лари пристъпи напред и изрече точно това, което се канеше да каже през дългите дни на пътешествието си:

— Харолд Лодър, предполагам.

Харолд трепна от изненада, обърна се с тухла в едната ръка и с мистрия, от която капеше хоросан, в другата. Бе вдигнал мистрията като оръжие. С крайчеца на окото си Лари забеляза как Лио отстъпва назад. Хрумна му, че този човек няма нищо общо с образа, който си бе изградил за Харолд Лодър. Веднага след това си помисли: „Господи, дали няма да ме цапардоса с това нещо?“ Лицето на Харолд бе мрачно, очите му — присвити и мътни. Косата му падаше върху потното му чело. Устните му бяха гневно стиснати.

Внезапно настъпи промяна, толкова неочаквана и пълна, че след това Лари не можеше да повярва, че е видял напрегнатия и навъсен Харолд, който бе готов да използва мистрията за нещо друго, освен за да построи оградка около цветната леха.

По лицето му се разля широка, безобидна усмивка, от която на страните му се появиха трапчинки. Заплашителният поглед изчезна (очите му бяха зелени като стъкло на бутилка, възможно ли е такива ясни очи да изглеждат заплашителни или дори мрачни?). Харолд заби мистрията в разтвора, изтри длани в джинсите си и протегна ръка. Лари си помисли: „Господи, та той е още дете, много по-млад е от мен. Обзалагам се, че няма и осемнайсет“.

— Май не се познаваме — усмихна се Харолд, когато се здрависаха. Стисна здраво ръката на Лари, което напомни на младия мъж времето, когато се бе здрависвал с Джордж Буш точно когато старият мошеник се бе кандидатирал за президент. Бе отишъл на политическото събрание, следвайки съвета на майка му, даден му преди много години. „Ако не можеш да си позволиш да идеш на кино, отиди в Зоологическата градина или се срещни с някой политик“.

Но усмивката на Харолд бе заразителна и Лари също му се усмихна. Може да бе младеж с маниерите на политик, ала усмивката му бе искрена, пък и след като бе мечтал да се срещне с любителя на шоколадчета „Пейдей“, пред него стоеше Харолд от плът и кръв.