Стивън Кинг - Сблъсък

— Така е — отвърна Лари. — Но аз те познавам.

— Наистина ли? — удиви се Харолд и усмивката му стана още по-широка.

— Следвах те през цялата страна още от Мейн — обясни Лари.

— Не думай.

— Да, наистина. — Лари свали сака от рамото си. — Ето, нося ти нещо. — Извади бутилката бордо и го подаде на младежа.

— Не биваше да си правиш труда — заяви Харолд, поглеждайки смаяно бутилката. — Хиляда деветстотин четирийсет и седма?

— Добра реколта — отбеляза Лари. — И още нещо. Подаде му шоколадчетата „Пейдей“.

Едно от тях се изплъзна от пръстите му и когато Харолд се наведе да го вдигне, по лицето му се изписа предишното странно изражение.

После се изправи, усмихна се отново и попита:

— Как разбра, че си падам по тях?

— Следвах надписите ти… и обвивките от „Пейдей“.

— Брей, колко си умен! Заповядай вътре да побъбрим, както казваше моят старец. Момчето ще пийне ли кока кола?

— Разбира се. Нали така, Ли…

Огледа се. Лио вече не стоеше до него. Бе застанал в края на алеята и се бе втренчил в пукнатините в асфалта, сякаш никога не бе виждал подобно нещо.

— Лио! Искаш ли кола?

Момчето измърмори нещо, което Лари не успя да чуе.

— Говори по-високо! — раздразнено викна той. — За какво ти е даден този глас? Попитах те искаш ли кола?

Едва доловимо Лио изрече:

— По-добре да проверя дали мама Надин се е върнала.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите! Та нали току-що дойдохме!

— Искам да си вървя! — тихо промълви момчето и вдигна поглед от асфалта. Слънчевите лъчи се отразяваха в очите му. Лари си помисли: „Какво му става, за Бога? Още малко и ще се разплаче“.

— Един момент — обърна се той към Харолд.

— Разбира се — отвърна усмихнато младежът. — Някои деца са стеснителни. И аз някога бях такъв.

Лари се приближи до Лио и се наведе, така че очите им да са на едно ниво.

— Какво има, приятелче?

— Просто искам да си вървя. — Погледът на Лио се рееше над рамото на Лари по посока на Харолд, който стоеше по средата на поляната. Сетне момчето отново заби поглед в асфалта. — Моля те.

— Не ти ли харесва Харолд?

— Не зная… не, причината не е в него… просто искам да си вървя.

Лари въздъхна.

— Можеш ли да се оправиш сам?

— Естествено.

— Добре, въпреки че много ми се искаше да изпиеш една кола с нас. Знаеш, че отдавна мечтая да се срещна с Харолд.

— Да-а.

— После ще се върнем заедно.

— Няма да вляза в тази къща — изсъска Лио и за миг отново се превърна в стария Джо, с безизразни и диви очи.

— Добре — побърза да се съгласи Лари и се изправи. — Да се прибереш право у дома. После ще проверя. И умната.

— Дадено — неочаквано гласът на Лио премина в шепот. — Защо не се върнеш с мен? Сега, веднага? Да тръгнем заедно, моля те, Лари! А?

— Господи, Лио, що за…

— Няма значение — отвърна момчето и забързано се отдалечи, преди Лари да каже още нещо. Младият мъж го наблюдава, докато изчезна от погледа му. Обърна се към Харолд и смутено разпери ръце.

— Няма нищо. Понякога децата се държат странно — каза Харолд.

— Да, наистина. Но това момче има известно оправдание. През главата му е минало какво ли не.

— Несъмнено — отвърна Харолд и за миг Лари изпита недоверие към него, усети че симпатията, която младежът проявява към момчето е „заместител“, като яйцата на прах.

— Заповядай! — покани го Харолд. — Знаеш ли, ти си първият ми гост. Франи и Стю идваха няколко пъти, но те не се броят. — Усмивката му помръкна и Лари изпита съжаление към това момче — защото всъщност наистина си беше момче. Харолд бе самотен. И ето го Лари, добрият стар Лари, който не намираше добра дума за никого, изведнъж започна да го осъжда. Не е честно. Трябва да престане да е толкова недоверчив към хората.

— С удоволствие — отвърна той. Дневната бе малка, но уютна.

— Смятам да обзаведа с по-нови мебели, когато му дойде времето — обясни Харолд. — Модерни. Хром и кожа. Както се казва в рекламите: „Майната му на бюджета. Имам Кредитна карта.“

Лари се изсмя от сърце.

— Долу имам няколко хубави чаши. Сега ще ги донеса. Обаче ще откажа шоколадчетата — нали няма да ми се обидиш — опитвам се да отслабна, така че съм ограничил сладкото. Но случаят изисква да опитаме виното. Прекосил си цялата страна чак от Мейн дотук, следвайки моите — нашите надписи. Трябва да ми разкажеш всичко. Междувременно се настани на зеленото кресло — то е най-удобно.

„Странно — помисли си Лари, — говори гладко и бързо като политик“.

Младежът отиде за чаши, а Лари се настани на зеленото кресло. Дочу отварянето на врата и тежките стъпки на Харолд се отдалечиха по стълбите. Огледа се. Е, не беше най-хубавата дневна на света, но с килим и малко модерни мебели може би щеше да изглежда по-добре. Най-хубавото нещо в стаята бе камината. Бе майсторски изработена. Но една от каменните плочи бе разхлабена, като че е поставена допълнително.