Стивън Кинг - Сблъсък

Стана и я измъкна. Харолд все още тършуваше долу. Лари се готвеше да върне обратно плочата, когато съзря някаква книга, понапрашена от хоросана, но не дотолкова, че да не се види единствената дума, напечатана със златни букви „РЕГИСТЪР“.

Изпитвайки срам, сякаш си пъхаше носа в чужди работи, той постави плочата на мястото й, точно щом отново чу стъпките на Харолд. Когато младежът влезе в дневната с две чаши в ръце, Лари отново седеше на креслото.

— Изплакнах ги на мивката — обяви Харолд. — Бяха прашни.

— Много са красиви — обади се Лари. — Виж, не мога да се закълна, че бордото е хубаво. Може да се окаже, че вместо с вино ще се почерпим с оцет.

— Който не рискува — усмихнато изрече Харолд, — той не печели.

Тази усмивка караше Лари да се чувства неудобно и той се хвана, че отново мисли за тетрадката — дали е на Харолд или на предишния собственик? И ако е на Харолд, то какво по дяволите, пише вътре?

Отвориха бутилката и с радост установиха, че виното е прекрасно. След половин час и двамата бяха леко пийнали, Харолд може би малко повече от Лари. Дори сега усмивката блуждаеше на устните му. Всъщност бе станала още по-широка.

Езикът на Лари се развърза от бордото и той се осмели да попита:

— Слушай, видях афишите за събранието на осемнайсети Защо не си в комитета, Харолд? Човек като тебе би трябвало да бъде избран.

Усмивката на Харолд стана още по-широка.

— Ами, много съм млад. Вероятно смятат, че нямам достатъчно опит.

— Аз пък мисля, че е непростимо от тяхна страна. — Наистина ли го мислеше? Тази усмивка странно го тревожеше. Не, не беше сигурен.

— Е, бъдещето ще покаже — заяви младежът, усмихвайки се още по-лъчезарно. — Всичко с времето си.

Лари си тръгна в пет часа. Разделиха се сърдечно с Харолд; младежът му стисна ръката, усмихна се и го покани да дойде отново. Но Лари имаше усещането, че Харолд не дава пет пари дали ще го посетят отново.

Бавно пое по асфалтираната алея и се обърна да махне за сбогом, но Харолд вече се бе прибрал. Вратата бе затворена. Докато седеше в прохладната дневна всичко се струваше нормално на Лари, но сега, когато стоеше на алеята, неочаквано му дойде наум, че това е единствената къща в Боулдър, в която завесите не са дръпнати и щорите — вдигнати. „Естествено — помисли си той, — все още има много къщи със спуснати щори — къщите на мъртвите.“ Когато хората се бяха заразили от грипа, бяха дръпнали пердетата като преграда към външния свят. Бяха умрели сами, като дивите животни. Живите, може би в съзнателно отричане на този символ на смъртта, вдигаха щорите и разтваряха завесите.

От виното имаше леко главоболие и се опита да си внуши, че студенината, която усети в дома на Харолд, се дължи на махмурлука му, справедливо наказание за човек, който пие хубаво вино, като че е евтин мускат. Но това не беше вярно. Огледа улицата и си помисли: „Слава Богу, че възприятията ни притежават избирателна способност. Защото без нея като нищо щяхме да бъдем като герои от романите на ужаса на Лъвкрафт.“

Неочаквано изпита чувството, че Харолд го наблюдава през процепите на щорите и юмруците му се свиват, сякаш иска да стисне някого за гушата, а усмивката му се е превърнала в злобна гримаса…

В този миг си припомни нощта в Бенингтьн, когато се бе събудил с ужасното чувство, че там, в тъмното, има някой… а после чу (или му се бе сторило) приглушени стъпки, отдалечаващи се на запад.

„Престани. Престани да си въобразяваш какво ли не.“

„Буут Хил — хрумна му ненадейно. — За Бога, престани! Защо ми трябваше да размишлявам за мъртъвците, проснати зад спуснати щори и пердета, в мрака, като в тунел, тунела «Линкълн». Господи, ами ако започнат да възкръсват? Мили Боже, престани…“

Неочаквано се хвана, че си припомня как в детството си двамата с майка му посетиха зоопарка в Бронкс. Спряха пред клетките на маймуните и миризмата го удари като юмрук в носа. Лари се извърна и се готвеше да побегне, но майка му го спря с думите:

„Дишай, Лари. След пет минути няма да усещаш вонята.“

Момчето остана на мястото си, въпреки че не й повярва; опитваше се да не повърне (дори като малък повече от всичко на света мразеше да повръща). Но се оказа, че е права. Когато след известно време погледна часовника си, се оказа, че са пред клетката на маймуните от половин час. Не можеше да проумее защо дамите, застанали до него, си запушват носовете, а лицата им се изкривяват от отвращение. Сподели го с майка си и Алис Ъндърууд се засмя.