Стивън Кинг - Сблъсък

Този сън всъщност бе истински кошмар не само защото накрая се случваше нещо наистина страховито. В първия момент ти се струваше, че в целия сън няма абсолютно нищичко, което да може да те уплаши. Царевица, синьо небе, стара жена, люлка. Какво страшно можеше да има в тези неща? Стариците не те замеряха с камъни и не ти се подиграваха. Особено тези старици, които пеят песни от едно време, посветени на Исус, като „В утрото“ и „Скоро, Господи, скоро“. Хора като Карли Йетс те замеряха с камъни.

Но дори преди да дойдеше краят на съня, Траш се сковаваше от страх, сякаш пред очите му не стоеше немощна старица, а някаква тайнствена, едва скривана светлина, която всеки момент щеше да блесне и да я обгърне от вси страни като огнен ореол, пред който горящите нефтени резервоари на Траш бяха просто запалени свещички, оставени на произвола на вятъра. Ослепителната светлина можеше да изгори очите му и да ги изпепели. През тази част от съня си той непрестанно мълвеше: „О, моля те, искам да бъда далеч от нея, не искам да имам нищо общо със старицата, моля те, о, моля те, искам час по-скоро да напусна Небраска!“

После тя неочаквано и рязко преставаше да свири. Поглеждаше право към мястото, където лежеше той, и надничаше през мъничка пролука в завесата от листа. Лицето й бе много старо и сбръчкано, а косата й оредяла, така че отдолу прозираше кафеникавият й скалп, ала очите й искряха като диаманти и хвърляха онази светлина, от която той се ужасяваше.

С леко прегракналия си, но иначе силен глас тя се провикваше: „Невестулка в царевицата!“ Той усещаше някаква промяна в себе си. Поглеждаше и виждаше, че се е превърнал в невестулка, в космато, черно-кафяво, хищно животинче. Носът му бе станал остър и дълъг, а очите му се бяха смалили до малки като мъниста черни зрънца. Ръцете му бяха животински лапи. Беше се превърнал в невестулка — страхливо нощно животно, което нападаше слабите и беззащитните.

В този миг започваше да крещи и крещеше, докато се събудеше, облян в пот и с подпухнали очи. Прокарваше трескаво ръце по тялото си, за да се увери, че все още е човешко същество. Обхванат от панически ужас, накрая проверяваше дали и главата му е човешка, дали не е станала удължена, космата, хлъзгава, с аеродинамична форма, с форма на куршум.

Прекоси шестстотин километра в Небраска за три дни, движен през цялото време от страх с високооктаново число. Прекоси границата с Колорадо близо до Джулесбърг. Сънят му започна да избледнява и да добива червеникавокафяв оттенък.

(Майка Абигейл от своя страна се събуди през нощта на 15 юли, малко след като Траш бе минал на север от Хемингфорд Хоум, с усещане за ужасен студ, с чувство на страх и състрадание, макар и да не знаеше към кого и защо изпитва това чувство. Помисли си, че може би е сънувала внука си Андърс, който бе убит случайно по време на лов, когато бе едва на шест.)

На 18 юли на югоизток от Стьрлинг, Колорадо, малко преди Бръш, той срещна Хлапето.

Траш се събуди по здрач. Въпреки дрехите, които бе окачил по стъклата на мерцедеса, в колата бе станало доста горещо. Гърлото му бе като пресъхнал кладенец с изтъркани с гласпапир стени. Слепоочията му пулсираха. Изплези език и когато го докосна с пръст, органът му се стори като изсъхнал клон на дърво. Потърси опора в кормилото, за да седне, но веднага отдръпна опарената си ръка. Наложи се да увие дръжката на вратата с единия край на ризата си, за да я отвори. Мислеше, че просто ще слезе от колата, но явно беше надценил силите си в тази августовска вечер и подценил степента, до която се беше обезводнил. Краката му се огънаха и той се строполи на асфалта, който също бе адски нагорещен. Стенейки, Траш допълзя до сянката на колата като умиращ рак. Седна, провесил ръце и глава към сгънатите си колене, като едвам си поемаше дъх. Вторачи се в двата трупа, които бе измъкнал от колата — жената с гривните на изсушената си ръка и мъжа с бялата си коса, наподобяваща театрална перука над мумифицираното си маймунско лице.

Трябва да се добере до Сибола, преди изгрев слънце. Ако не успее, ще умре… и то, когато целта е така близо! Онзи човек не можеше да бъде толкова жесток, не, не можеше!

— Ще ти отдам живота си — прошепна Боклукчията и когато слънцето се скри зад веригата от планини, той се изправи и се запъти към кулите, минаретата и широките улици на Сибола, където светлинките отново блещукаха.

Когато горещината на деня постепенно отстъпи място на нощния пустинен хлад, на Траш му стана по-леко. Окъсаните му, превързани с въже кецове с тъп звук отмерваха стъпките му. Продължаваше да крачи с клюмнала като увехнал слънчоглед глава и затова пропусна зеления фосфоресциращ надпис „ЛАС ВЕГАС 30 км“.