Стивън Кинг - Сблъсък

Ала явно не беше преценил добре кога ще се задейства последното устройство или бе сбъркал нещо при конструирането му. То се взриви, докато Траш се опитваше да затвори капака на тръбопровода с гаечен ключ. Обгърна го ослепителен бял пламък, когато горящият парафин изригна от тръбата, и лявата му ръка се запали. Това не беше някакво невинно, безболезнено пламъче, което може да се угаси лесно, като голяма кибритена клечка — достатъчно бе само да я размахаш енергично. Изпита непоносима агонизираща болка, сякаш бе пъхнал ръката си в изригваш вулкан.

Крещейки, той се втурна обезумял по капака на резервоара. Блъскаше се във високите до кръста перила и отскачаше от тях като топче за пинг-понг. Ако ги нямаше, сигурно щеше да полети надолу като факла, хвърлена в дълбок кладенец. Случайността спаси живота му. Краката му се преплетоха, той падна върху лявата си ръка и угаси пламъците.

Седна, полуобезумял от болка. По-късно си мислеше, че само късметът — или лошият човек — го бе спасил от смърт. Парафиновата струя всъщност не беше връхлетяла право върху него. За това беше благодарен, макар чувството на благодарност да възникна в него доста по-късно. В онзи страшен момент той само ридаеше, олюляваше се напред-назад и държеше ръката си, която се бе превърнала в пържен картоф, а кожата му димеше, напукваше се и се свиваше.

Докато слънцето залязваше, някъде от подсъзнанието му изплува мисълта, че вече е настроил поне десетина от взривните устройства. Можеше всеки момент да избухне някое от тях. Да умре и да се отърве от адската болка щеше да е чудесно, ала да умре в пламъци щеше да е истински ужас.

Успя някак, почти пълзейки, да слезе от резервоара и се промъкна между колите, като постоянно се спъваше. Държеше опечената си като на скара ръка встрани от тялото си.

Когато стигна някаква градинка в центъра на града, слънцето вече се беше почти скрило. Седна на тревата между две алеи за скейтборд, като се мъчеше да си спомни с какво се маже рана от изгорено. „С масло“, би казала майката на Доналд Мъруин Елбърт. Но това вършеше работа, когато се изгориш леко с вряла течност или когато ти пръсне капчица гореща мазнина от тигана, в който пържиш бекон. Не можеше да си представи как ще намаже почернялата и напукана плът от лакътя до рамото си, не можеше дори да си помисли да я докосне.

Да се самоубие. Да, това беше разрешението. Ще се отърве от непоносимата болка като старо куче…

От източната част на града внезапно прозвуча оглушителна експлозия. Сякаш целият свят за миг се разцепи. Огнен стълб се извиси в смрачаващото се индигово небе. Наложи се Траш да стисне здраво клепачи, докато очите му се навлажнят, за да не го заслепи светлината.

Въпреки болката огънят го зарадва… дори изпита щастие, удовлетворение. Огънят бе най-доброто лекарство, по-добро дори от морфина, който намери на следващия ден. Като затворник, ползващ се със специални привилегии заради добро поведение, беше работил и в болницата, и в библиотеката, и в гаража на затвора, и оттам бе научил за морфина. Не свързваше нетърпимата си болка с огнения стълб. Знаеше само, че огънят беше прекрасен, че огънят беше красив, че огънят беше нещо, от което той се нуждаеше и от което винаги щеше да се нуждае. Великолепен огън!

След няколко секунди се взриви втори резервоар и дори тук, на разстояние пет километра, той почувства как го лъхна топлото течение от разширяващия се въздух. После избухна трети и четвърти резервоар. След кратка пауза с оглушителен гръм пламнаха един след друг още шест. Сега светлината от огъня можеше направо да го ослепи, но той въпреки това продължи да гледа към него, забравил изгорената си ръка, забравил всички мисли за самоубийство. В очите му играеха жълти пламъци.

За да се задействат всички устройства, бяха необходими повече от два часа. Тогава вече беше нощ, ала нощта бе осветена от буйни жълти и оранжеви огньове. На изток целият хоризонт беше обхванат от лудешкия им танц. Картината му напомни за една класическа книга, която бе чел като момче, адаптация за деца на „Войната на световете“ от Х. Дж. Уелс. Сега, след толкова години, момчето, което бе чело тази книга, го нямаше, но на негово място се бе появил Боклукчията, който бе узнал прекрасната, ужасна тайна за смъртоносния лъч на марсианците.

Вече беше време да се махне от парка. Температурата се беше покачила поне с десет градуса. Трябва да тръгне на запад, да изпревари огъня, както бе направил в Паунтсвил, когато му се наложи да се надбягва с бързо напредващата разрушителна стихия. Но в момента не беше в състояние да тича. След време заспа на тревата. Отраженията от пламъците играеха върху лицето на това уморено и нещастно дете. В съня му се яви лошият човек в своето расо, скрил лице под качулката… но на Траш му се стори, че го е виждал и преди. Когато онези типове в кръчмата и в магазина за бонбони му подвикваха и му се подиграваха, зловещият човек сякаш бе сред тях. Когато работеше в автомивката (насапунисай фаровете, избърши чистачките, излъскай бронята, Хей, господине, искате ли да я излъскам с парафин?), когато под ръкавицата-гъба ръката му се сбръчкваше и заприличваше на мъртва риба, а ноктите му ставаха бели като слонова кост, като че бе видял лицето именно на този мъж, огнено, с налудничава усмивка, да се появява изпод безспирно стичащата се вода по стъклата на колите. Когато шерифът го изпрати в лудницата, именно той бе ухиленият санитар, надвесил се над главата му в стаята за електрошокове; той включваше и изключваше машината за електрошокове („Ще ти пръжна мозъчето, кретен с кретен, ще ти помогна да се превърнеш по-лесно от Доналд Мъруин Елбърт в Боклукчия.“), винаги готов да му пусне хиляда волта в мозъка. Да, лошият човек бе негов стар познат. Негово бе невидимото лице; негови — ръцете, които раздаваха пики от тестето на смъртта; негови бяха очите, които те гледаха отвъд пламъците; негова — тържествуващата усмивка над гроба на човечеството.