Стивън Кинг - Сблъсък

6 юли 1990 — След известно убеждаване господин Бейтман се съгласи да дойде с нас…

Харолд затвори тетрадката и се вмъкна обратно в спалния си чувал. Имаше чувството, че отново е малко момче без приятели (до около тригодишна възраст беше сладко детенце а оттам насетне се превърна в грозна и дебела пародия на човек) и с много врагове. Родителите му, общо взето, не му обръщаха внимание, а отдаваха повече от необходимото на Ейми, която бе поела дългия път на победителка в конкурса за красота в Атлантик Сити. Затова бе потърсил утеха в книгите, затова нощем под завивките, докато четеше, осветявайки печатните страници с фенерче, с разширени от вълнение очи той се превръщаше в Лонг Джон Силвър, в Тарзан или във Филип Кент, без дори да усеща вонята на собствените си газове. Същото това момче сега се беше пъхнало в спалния чувал, за да чете на светлината на фенерчето дневника на Фран.

Миг преди да започне в него, прозвуча гласът на здравия разум: „Харолд! Спри!“ Той бе така мощен, че младежът се разтрепери като лист. И за малко наистина щеше да се откаже. Стори му се дори, че е възможно да върне дневника откъдето го беше взел, да се откаже и от Франи, да ги остави със Стю да вървят по своя път, преди да се случи нещо ужасно и непоправимо. За момент си помисли, че може да не пие от горчивата чаша, а да изсипе съдържанието й и да я напълни с нещо друго, което светът му предлага. „Откажи се, Харолд, не го прави“ — молеше го този здравомислещ глас, ала вече беше твърде късно.

На шестнадесет се бе отказал от Бъроуз, Стивънсън и Робърт Хауърд, тъй като бе привлечен от друг вид романи, които едновременно харесваше и ненавиждаше. Романи не за пирати и ракети, а за момичета в прозрачни копринени нощници, които падаха на колене пред него върху сатенени възглавници, докато Харолд Велики седеше отпуснат на трона си, готов да ги накаже с тънък кожен каиш или с бастун със сребърна топка. Фантазиите му бяха горчиви и в тях по едно или друго време се бяха появявали всички хубави момичета от гимназията на Огънкуит. Мечтите му винаги завършваха с мокри гащи. Изпразването на семенната течност не му носеше наслада, а беше по-скоро някакво проклятие. После заспиваше, като оставаше спермата да засъхне на люспи по корема му. Всеки с удоволствието си. И той се загърна като със стари, пожълтели чаршафи с всички неосъществени, мрачни фантазии, с всички огорчения — стари негови познати, които нямаше да умрат никога; зъбите им винаги щяха да си останат остри; смъртоносната им обич никога нямаше да угасне.

Отвори на първата страница, насочи фенерчето си към листа и зачете.

Един час преди разсъмване върна дневника в раницата и я закопча. Не взе някакви особени предпазни мерки. „Ако Франи се събуди — помисли си той хладнокръвно, — ще я убия и ще избягам.“ Къде щеше да отиде? На запад. Но нямаше да спре нито в Небраска, нито в Колорадо, о, не, в никакъв случай.

Тя не се събуди.

Върна се в чувала си. С горчиво чувство започна да онанира. Когато след това най-сетне заспа, сънят му беше неспокоен. Сънува, че лежи проснат сред камънаците на стръмен склон на дълбока урва и бавно умира. Високо в небето, понесени от топлите въздушни течения, кръжаха лешоядите и го чакаха да умре, за да се нахранят с него. Нямаше луна, нито звезди…

Сетне в мрака се отвори едно страшно Червено око: лукаво като на лисица, тайнствено, свръхестествено.

Окото го повика.

На запад, където сенките вече се събираха, изпълнявайки в здрача танца на смъртта.

При залез се установиха на лагер западно от Джолиет, Илиноис. Бяха взели каса бира, приказваха, смееха се. Смятаха, че са загърбили всичко лошо в щата Индиана, който бяха прекосили през деня. Всички забелязаха доброто настроение на Харолд, когото никога досега не бяха виждали толкова весел.

— Знаеш ли, Харолд — каза му Франи по-късно вечерта, когато увеселението беше към края си, — не си спомням да съм те виждала такъв. Случило ли се е нещо?

Той само й намигна и каза:

— Всеки с удоволствието си, Фран.

Тя също му се усмихна, макар да не разбра думите му. Знаеше, че е в неговия стил да не се доизказва. Реши, че това няма значение. Важното беше, че нещата най-сетне се оправяха.

Тази нощ Харолд започна да си води дневник.

Той вървеше, олюлявайки се и размахвайки ръце като криле по някаква стръмнина. Палещото слънце размекваше мозъка му и заплашваше да свари вътрешностите му. Междущатската магистрала сякаш трептеше от отразената непоносима горещина. Навремето се казваше Доналд Мъруин Елбърт, а сега и до края на живота си бе Боклукчията, или както предпочиташе да го наричат — Траш /Trashcan Man (англ.) — боклукчия. — Б. пр./. Пред очите му се простираше легендарният град Сибола /Сибола — историческа местност в Ню Мексико, в която се намирали седем града в един, където ранните испански завоеватели вярвали, че са скрити огромни съкровища. — Б. пр./ .