Стивън Кинг - Сблъсък

— Ще направя каквото поискаш! — каза му с чувство на искрена благодарност Боклукчията в съня си. — Ще ти отдам живота си!

Зловещият човек вдигна ръце високо над главата си и черното му расо се превърна в хвърчило. Стояха някъде нависоко, а под тях гореше Америка.

„Ще ти дам висок пост в моята армия. Ти си човекът, който ми трябва.“

Сетне видя десетхилядна армия, събрана от кол и въже — все отхвърлени от обществото мъже и жени, които се движеха на изток през пустинята към планината. Армия като див звяр без сърце, чийто час бе най-сетне ударил. Пътуваха в камиони, джипове, танкове. Всеки един от тях носеше на врата си черен камък, а в някои от камъните имаше нещо червено, което приличаше повече на Око, но можеше и да е Ключ. В един огромен танкер с потракваща гъсенична верига видя себе си. Знаеше, че танкерът превозва напалм… а зад него в колони се движат камиони, натоварени с фугасни бомби, контактни мини, експлозиви, светещи бомби, самонасочващи се снаряди, гранати, картечници и гранатохвъргачки. Танцът на смъртта скоро щеше да започне, струните на цигулките и китарите вече димяха и миризмата на сяра и бездимен барут изпълваше въздуха.

Зловещият човек отново вдигна ръце, а когато ги отпусна, наоколо настъпи тишина. Огньовете изчезнаха, дори въглените бяха изстинали, и за един миг Траш отново се превърна в Доналд Мъруин Елбърт — дребен, незначителен и объркан. В този единствен миг си помисли, че е само една пионка в огромната партия шах, разигравана от лошия човек, и че е бил измамен от него.

После съзря лицето му. На мястото на очите му горяха два кървавочервени въглена, които осветяваха носа му, тънък като острието на бръснач.

— Ще направя, каквото пожелаеш — му каза с благодарност Траш в съня си. — Ще пожертвам живота си за теб! Ще ти дам душата си!

— Ще те оставя да гориш — заплашително произнесе онзи. — Трябва да дойдеш в моя град и там всичко ще ти се изясни.

— Къде? Къде? — питаше нетърпеливо Боклукчията, изпълнен с надежда.

— На запад — отвърна зловещият човек, губейки очертанията си пред очите му. — На запад. Отвъд планината.

Траш се събуди. Макар че беше още нощ, наоколо бе светло като ден. Пламъците бяха по-близко. Горещината беше непоносима. Къщи експлодираха една след друга. Звездите ги нямаше, скрити зад дебелата пелена дим от горящия петрол. Валеше дъжд от сажди. Алеите за скейтборд бяха покрити с черен сняг.

Сега, когато имаше някаква цел, той намери сили да стане и да върви. Закуцука на запад. От време на време виждаше и други, които напускаха Гари, поглеждайки през рамо към пожара. „Глупаци — помисли си Траш, почти разчувстван. — Ще изгорите. Когато ви дойде времето, ще изгорите.“ Те не му обръщаха никакво внимание. За тях Боклукчията беше просто един от оцелелите. Изчезнаха в дима, а призори Траш пресече границата на щата Илиноис. Чикаго се падаше на север, Джолиет — на югозапад, а огънят бе закрит от дима, издигащ се на хоризонта. Беше утрото на 2 юли.

Траш забрави за мечтите си да изгори Чикаго до основи; за мечтите си да взривява още нефтени резервоари, цистерни, камиони, пренасящи газ, които щеше да паркира до железопътни гари и до дървени постройки. Градът на ветровете не го интересуваше повече. Този следобед той проникна чрез взлом в лекарски кабинет и открадна кутия спринцовки с морфин, който донякъде притъпи болката му, но по-важно беше страничното въздействие на опиата — Траш престана да се тревожи.

Същата нощ взе голяма опаковка вазелин от една дрогерия и обилно намаза изгорената си ръка. Непрекъснато изпитваше жажда. В главата му като буболечки щъкаха мисли за лошия човек. Когато се строполи на земята на свечеряване, вече смяташе, че градът, към който го зовеше лошият, бе Сибола, обетованият град.

През нощта зловещият човек отново му се присъни и със саркастична усмивка му заяви, че правилно го е разбрал.

Боклукчията се събуди от тези объркани полуспомени, полусънища, треперейки от студ. В пустинята усещането беше или за огън, или за лед, средно положение нямаше.

Изправи се с пъшкане. Обгърна се с ръце. Над него блещукаха милиарди звезди, които обливаха пустинята със студена, магическа светлина и които изглеждаха така близко, сякаш ако протегнеше ръка, щеше да ги докосне.

Той излезе на пътя, стенейки от множеството болки, които пронизваха тялото му и обгорената му ръка. Сега вече те не бяха от голямо значение. Спря за момент и погледна надолу към заспалия град (тук-там се виждаха запалени светлини, като от лагерни огньове). Сетне закрачи по пътя.