Стивън Кинг - Сблъсък

— Не — отговори той. — Не съм ядосан. Само че… нали знаеш, не съм ти началник. Ако не ти се яде, просто си кажи.

— Казах ти… казах ти, че не мисля, че мога…

— Друг път си ми казала! — отвърна рязко Лари, стреснат и разярен едновременно.

Рита сведе глава и се вгледа в ръцете си. Лари знаеше, че се опитва да потисне плача си, защото знае, че това ще го подразни. За миг се почувства по-бесен от всякога и почти изрева:

— Не съм баща ти или зализаният ти съпруг! Няма аз да се грижа за теб! За Бога, ти си с трийсет години по-стара от мен!

Обля го познатата вълна от задоволство и се запита какво, по дяволите, става с него.

— Извини ме. Аз съм едно безчувствено копеле.

— Не си. — Тя подсмъркна. — Само че… вече едва издържам. Не е ли… онзи нещастен човек, вчера в парка… мислех си, че никой няма да залови хората, които са го направили, и да ги прати в затвора. Ще продължават да се разхождат наоколо и да колят хора. Като животните в джунглата. Изведнъж всичко започна да става прекалено истинско. Разбираш ли ме, Лари? Разбираш ли какво имам предвид?

— Да.

Само че още го беше яд на нея и дори малко я презираше. Всичко, което се случваше, бе съвсем реално. Собствената му майка беше мъртва; той беше при нея, когато умираше, и нима Рита се опитваше да каже, че е някак си по-чувствителна от него? Той загуби майка си, а тя бе изгубила мъжа, който й беше купил мерцедес, но незнайно защо се предполагаше, че нейната загуба е по-значима. Е да, ама това са дивотии. Пълни дивотии.

— Моля те, опитай се да не ми крещиш. Ще се справям по-добре.

О, надявам се. Много силно се надявам.

— Вече си добре — каза Лари и й помогна да се изправи. Хайде, всичко е наред. Какво ще кажеш? Имаме толкова работа. Ще се справиш ли?

— Да. — Но изразът на лицето й беше същият като одеве, когато й предложи яйцата.

— Като се махнем от града, ще се почувстваш по-добре.

Рита го погледна безизразно.

— Наистина ли?

— Естествено — отвърна престорено сърдечно Лари. — Много по-добре.

Решиха да се екипират за път от най-скъпия магазин. Спортният магазин „Манхатън“ беше заключен, но Лари намери някаква дълга желязна тръба и разби стъклото. Алармата запищя налудничаво сред безлюдната улица. Той избра една по-голяма раница за себе си и една по-малка за Рита. През рамо беше преметнал сак с външни джобове, който Рита намери в един шкаф. В него имаше по два ката дрехи за всекиго и четки за зъби — не й позволи да вземе нищо друго. Идеята за четките му се стори доста абсурдна. Тя бе облякла елегантен бял копринен панталон и блуза без ръкави. Той беше с избелелите си дънки и бяла риза с навити ръкави.

Напълниха раниците само с вакуумирани храни. Няма смисъл, обясни й той, да се товарят с повече неща, включително и с дрехи, след като просто могат да се снабдят с необходимото, като стигнат отсрещния бряг на реката. Тя безучастно се съгласи и липсата на всякакъв интерес отново го жегна.

След кратък негласен спор със себе си Лари прибави към багажа 0.30-калиброва пушка и двеста патрона. Беше прекрасно оръжие; на етикета с цената, който Лари отлепи от предпазителя и небрежно хвърли на пода, пишеше четиристотин и петдесет долара.

— Наистина ли смяташ, че това ще ни потрябва? — тревожно попита Рита. Тя все още носеше онзи 32-калибров пистолет в чантата си.

— Смятам, че не е лошо да го имаме. — Не му се искаше да продължава с обясненията, но си помисли за грозния край на лудия с чудовищата.

— О — тихо възкликна тя и по очите й Лари позна, че мисли за същото.

— Раницата ти не е много тежка, нали?

— О, не. В никакъв случай. Наистина.

— Е, обикновено стават все по-тежки, докато вървиш. Ако ти натежи, просто ми кажи и аз ще я понося.

— Ще се справя. — Рита се усмихна. Като тръгнаха отново, тя се огледа в двете посоки и рече: — Напускаме Ню Йорк.

— Да.

— Толкова се радвам. Чувствам се както… о, както когато бях малка. Баща ми понякога казваше: „Днес ще ходим на екскурзия.“ Помниш ли времето, когато си бил малък?

В отговор Лари се усмихна и си спомни вечерите, когато майка му обявяваше: „Онзи уестърн, дето искаш да го гледащ Лари, го дават в Крест. С Клинт Ийстууд е. Какво ще кажеш?“

— Мисля, че си спомням.

Тя се повдигна на пръсти и нагласи раницата на раменете му.

— Пътешествието започва. — После добави съвсем тихо — толкова тихо, че той не беше сигурен дали е чул правилно. — Пътят води все напред и все напред…

— Какво?

— Стихче от Толкин — „Властелинът на пръстените“. Винаги съм го смятала за нещо като врата към приключенията.