Стивън Кинг - Сблъсък

Докато говореше, гледаше през прозореца; сега отново се обърна към масата. Едва не припадна от страх — Рита се беше побъркала. Усмихваше се, но лицето й беше разкривено от болка и ужас. По страните и челото й беше избила пот на големи кръгли капки.

— Рига? За Бога, Рита, какво…

— Съжалявам! — Тя скочи на крака, преобърна стола си и прекоси тичешком дневната. Без да иска, ритна възглавницата, на която беше седяла, тя се прекатури на една страна — приличаше на огромен пул за табла. Самата Рита едва не падна.

— Рита?

Жената влезе в тоалетната и Лари я чу как повръща. Раздразнен, удари с ръка по масата, после стана и отиде в тоалетната. Боже, как мразеше някой да повръща. Винаги и на теб ти се повдига. Миризмата на полусдъвкан кашкавал, която изпълваше банята, имаше същия ефект. Рита бе седнала с подвити крака на пода, покрит със светлосиня теракота, и все още леко се опираше на тоалетната чиния.

Избърса уста с парче тоалетна хартия, после го погледна умоляващо; лицето й беше бяло като платно.

— Съжалявам, Лари, просто не можах да го изям. Наистина. Много съжалявам.

— Добре, за Бога, ако знаеше, че ще стане така, защо изобщо се опита?

— Защото настояваше. Страхувах се да не те ядосам. Но така или иначе те ядосах, нали? Ядосах те.

Лари си припомни за снощи. Любиха се така буйно, че той за първи път се замисли за възрастта й и му стана малко противно. Струваше му се, че е попаднал на уред за фитнес. Свърши бързо, едва ли не като самозащита. Дълго след това тя остана да лежи, задъхана и незадоволена. После, когато почти беше заспал, се прилепи до него и той отново усети аромата на пудрата й — по-скъп вариант на онази, която майка му си слагаше, когато отиваха на кино. Рита измърмори нещо, което напълно го изтръгна от съня и го държа буден още два часа: „Няма да ме изоставиш, нали? Няма да ме изоставиш?“

Преди това го беше изумила с уменията си. Бе го довела тук след обяда в деня, когато се срещнаха, и онова, което се случи, дойде съвсем естествено. Припомни си мигновеното отвращение, което го бе обзело при вида на провисналите й гърди и изпъкналите й вени (приличаха на разширените вени на майка му), но забрави всичко, когато бедрата й притиснаха слабините му с изумителна сила.

— Бавничко — засмя се тя. — Последните ще бъдат първи, а първите — последни.

Беше на ръба, когато тя го отблъсна и извади цигари.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита удивено той, докато малкият Лари пулсираше от желание.

Тя се усмихна.

— Едната ти ръка е свободна, нали. Както и моята. Продължиха, пушейки, а тя бъбреше тихичко за какво ли не, макар че бузите й се зачервиха, а след известно време дъхът й се учести, думите й потънаха в мъгла и сега не ги помнеше.

— Я да видим — каза тя, смачквайки двете цигари в пепелника — дали можеш да довършиш онова, което започна. Защото, ако не успееш, много вероятно е да те разкъсам на парчета.

Той се справи доста добре и за двете страни. После и двамата заспаха. Към четири Лари се събуди. Погледа я как спи мислейки си, че в крайна сметка опитът си казва думата.

През последните десетина години се чукаше доста, но сегашното преживяване беше нещо много по-хубаво, дори малко декадентско.

Е, тя, разбира се, е имала любовници.

Тези мисли го възбудиха и той я събуди.

И винаги беше така, до снощи, когато намериха трупа на лудия пророк. Имаше и други неща, които го притесняваха още преди това, но ги беше приел. Бе стигнал до извода, че ако понякога малко откачаш, това вече е голям напредък.

Преди две вечери се събуди към два и чу как Рита изля чаша вода в мивката в банята. Сигурно пак взимаше приспивателно. Запасила се беше с червено-жълтите капсули, известни по Западното крайбрежие като „жълтурчета“. Бяха чиста дрога. Каза си, че сигурно ги е пиела много преди да почне грипът.

Дразнеше го и това, че непрекъснато върви след него. Дори когато се къпеше или се облекчаваше, тя стоеше на вратата на тоалетната и му говореше. Предпочиташе да бъде сам, но си каза, че не всички са така. Зависи от начина, по който са те възпитавали. Ще трябва да поговори с нея… някой път.

Но сега…

Дали ще му се наложи да я носи на гръб? За Бога, надяваше се да не се стига дотам. Изглеждаше доста по-силна от сега, поне в началото. Това беше и едно от нещата, които го привлякоха така силно към нея тогава, в парка… всъщност бе основното. „Рекламите са лъжливи“ — с горчивина си помисли той. Как, по дяволите, да се грижи за нея, като не можеше да се оправи дори със себе си? Този факт стана пределно ясен, когато излезе плочата. А и Уейн Стъки не се посвени да му го каже.