Стивън Кинг - Сблъсък

— Съвсем сериозно ти говоря.

Той се избърса със салфетката.

— Зная и те разбирам. Трябва да се махнем. Мускулите на лицето й се отпуснаха — тя сякаш си отдъхна.

С почти (но не съвсем) подсъзнателно отвращение Лари си помисли, че това я състарява още повече.

— Кога?

— Защо не още днес? — предложи той.

— Ти си мило момче — отвърна Рита. — Искаш ли още кафе?

— Мога сам да си взема.

— Глупости, стой си. Винаги наливах на съпруга си по още една чаша. Той настояваше. Макар че на закуска никога не виждах нищо друго освен перчема му. Останалата част се криеше зад „Уолстрийт Джърнал“ или някоя ужасяващо сериозна книга. Не просто нещо смислено, а адски философско. Бьол. Камю. Дори Милтън! Ти си толкова различен и това ми доставя удоволствие. — Тя извърна глава към кухничката; изражението й беше закачливо. — Би било срам и позор твоето лице да се крие зад вестник.

Той се усмихна кисело. Тази сутрин, както и вчера следобед, беше адски духовита. Спомни как я срещна в парка, как си помисли, че думите й са като диаманти, разпилени по зеленото сукно на билярдна маса. От вчера следобед повече приличаха на отблясъци от синтетични кристали — почти идеална имитация на диаманти, но все пак имитация.

— Заповядай — каза тя и посегна да остави чашата на масата, но ръцете й все още трепереха и горещото кафе се разплиска по ръката на Лари. Той рязко се отдръпна назад и изпищя от болка.

— О, извинявай — на лицето й беше изписан не просто страх, а някакво усещане, което граничеше с ужаса.

— Няма нищо…

— Не, аз просто ще… влажна кърпа., недей… стой така… колко съм несръчна… глупава…

Тя избухна в сълзи; плачеше пискливо и дрезгаво, сякаш не го бе опарила с кафето, а бе видяла най-добрата си приятелка да се превръща в пихтия.

Лари се изправи и я хвана, без да обръща внимание на конвулсивната прегръдка, която получи в отговор. Тя почти го сграбчи. „Космическо сграбчване“, новият албум на Лари Ъндърууд — помисли си той и му докривя. — По дяволите. Хич не си никакво свястно момче. Хайде, пак се започва. — Всичко е наред, няма нищо.

Механично продължи да я успокоява, галейки прошарената й коса, която беше сто пъти по-хубава — всъщност тя цялата изглеждаше по-добре — след един-два часа сериозни грижи. Разбира се, Лари знаеше в какво се състои част от проблема. Беше едновременно личен и общ. Засегна и него, но не така внезапно и не толкова дълбоко. От около двайсет часа насам имаше усещането, че някакъв кристал вътре в нея се е разбил на парчета.

Общият проблем, както предполагаше той, беше миризмата. Тя идваше отвън, през отворената балконска врата на дневната, заедно с хладния утринен ветрец, който по-късно ще отстъпи място на неподвижен, влажен и нажежен въздух, ако и днес времето се задържи като през последните три-четири дни. Трудно беше да се опише миризмата правдиво и същевременно не толкова шокиращо, колкото би прозвучала голата истина. Можеше да се оприличи на мириса на изгнили портокали, на развалена риба или пък на лошия въздух, който изпълва вагоните на метрото, когато прозорците са отворени, но нито едно от тези описания не беше особено точно. Иначе казано, това беше миризма от разлагащи се човешки трупове, хиляди човешки трупове, които гниеха зад затворените врати. На човек обаче някак си му се искаше да се въздържи от подобни изказвания.

В Манхатън все още имаше електричество, но Лари не смяташе, че е за дълго. Почти навсякъде другаде бе изгаснало. Снощи, след като Рита заспа, той излезе на балкона — от високо се виждаше, че половината Бруклин и целият Куинс са потънали в мрак. От 110-та до края на Манхатън Айлънд беше тъмно като в рог. На другата страна се виждаха ярките светлини на Юниън Сити и може би на Бейон, но в останалата част от Ню Джърси цареше пълен мрак. Тъмнината означаваше нещо повече от прекъсване на тока Освен всичко останало означаваше, че не работят климатичните инсталации — модерното удобство, което прави възможно стоенето в този град, особено неприятен в средата на юни. Означаваше, че всички хора, които са починали мирно и тихо у дома, сега се разлагат като в пещ. Щом се сетеше за това, пред очите му изникваше онзи човек от обществената тоалетна в парка. Беше го сънувал; в сънищата му почернелият, развален сладкиш оживяваше и го заплашваше.

Личният аспект на проблема според Лари беше свързан с онова, което видяха в парка, когато се разхождаха вчера. На излизане Рита се смееше, бъбреше и беше весела, а на връщане вече беше почнала да се състарява.