Стивън Кинг - Сблъсък

Ако остане тук, танцуващият, пищящ пламък ще го погълне. Той скочи на крака и затича по отклонението към Гари, а въздухът, който влизаше в дробовете му, ставаше все по-горещ и имаше вкус на някакъв тежък метал. Заопипва косата си, за да провери дали не е пламнала. Острата, сладникава миризма на бензин изпълваше въздуха и сякаш го обгръщаше отвсякъде. Горещ вятър развяваше дрехите му. Чувстваше се така, сякаш се опитва да избяга от микровълнова печка. Пътят се раздвои пред насълзените му очи, а после се раздели на три.

Отново се разнесе кашлящ гръм — огромното налягане взриви административната сграда на Чийри Ойл. Навсякъде хвърчаха стъкла. От небето валяха парчета цимент и варовик и се сипеха по пътя. Къс стомана, голям колкото четвъртдоларова монета и с дебелината на „Марс“, раздра ръкава на ризата му и леко одраска ръката му. В краката му падна друг, достатъчно голям да направи главата му на желе; после отскочи и остави доста голяма дупка в земята. Продължавайки да тича, Боклукчията излезе извън опасната зона; кръвта пулсираше толкова силно в главата му, сякаш собственият му мозък е бил поръсен с бензин, а след това запален.

ДУ-ДУМ!

Избухнал бе поредният резервоар. Въздушното съпротивление пред бягащия младеж сякаш се стопи и отзад го тласна някаква голяма топла ръка, която обхвана всички извивки на тялото му от глава до пети. Тя го блъсна напред — краката му почти не докосваха асфалта; а лицето му беше изкривено в паническата, ужасена гримаса на човек, когото са вързали за опашката на най-голямото хвърчило на света и са го оставили на порива на вятъра да лети, да лети, братче, да се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато вятърът спре изведнъж и човекът започва да крещи, безпомощно пикирайки надолу.

Някъде отзад долиташе ревът на последователни експлозии — арсеналът на Господ Бог избухваше сред пламъците на праведния, сатанински рай, чийто артилерийски капитан бе един ухилен до ушите глупак със зачервени страни на име Боклукчията, който никога повече нямаше да бъде Доналд Мъруин Елбърт.

Пред очите му като на кинолента преминаваха картини — разбити коли край пътя, синята пощенска кутия с повдигнат капак на господин Стренг, мъртво куче с вирнати крака, далекопровод, паднал сред царевична нива.

Топлата ръка вече не го блъскаше толкова силно. Съпротивлението на въздуха отново се изпречи пред него. Той се престраши да се извърне назад и видя, че хълмчето, където преди се издигаха резервоарите, се е превърнало в огнена лавина. Всичко гореше. Отдалеч изглеждаше, че дори пътната настилка се е запалила, а зелените дървета пламтяха като факли.

Потича още половин километър, а после закрачи задъхан, преплитайки крака. След още километър и половина спря да си почине, обърна се и усети любимата миризма на изгоряло. Нямаше пожарникари с пожарни коли, които да изгасят огъня и той можеше да вилнее накъдето си поиска. Можеше да не утихне с месеци. Паутанвил ще бъде изравнен със земята, а огънят ще продължи победоносно на юг, опустошавайки къщи, села, ферми, посеви, ливади, гори. Можеше да достигне дори до Тер Оут и да изпепели онази болница, където го бяха затворили едно време. Може да продължи и още по-натам! Всъщност…

Отново отмести поглед на север, към Гари. Вече виждаше града — огромните блокове се издигаха притихнали и невинни, като тебеширени драскотини на светлосиня черна дъска.

Отвъд се намираше Чикаго. Колко резервоара за бензин прави това? Колко бензиностанции? Колко товарни композиции, които безмълвно стоят по гарите, а цистерните са пълни с нефт и възпламеним изкуствен тор? Колко гета, сухи като дърва за огън? Колко още други градове отвъд Гари и Чикаго? Очакваше го цяла страна, готова да пламне под лъчите на лятното слънце. Засмян до уши, Боклукчията се изправи и тръгна. Кожата му вече се зачервяваше като на рак. Странно екзалтиран, той не усещаше нищо, макар че цяла нощ нямаше да мигне от изгарянето. Очакваха го по-големи и по-красиви пожари. Очите му светеха меко, радостно и абсолютно налудничаво. Това бяха очите на човек, открил голямата ос, въртяща колелото на съдбата му, който вече я управлява със собствените си ръце.

— Искам да се махна от този град — каза Рита, без да се обръща. Бе излязла на балкона на малкия апартамент, а утринният ветрец развяваше ефирната й нощница.

— Добре — отговори Лари, който седеше на масата и закусваше сандвич с пържено яйце.

Тя се обърна към него; лицето й беше измъчено. В деня, когато се срещнаха в парка, изглеждаше елегантна четирийсетгодишна дама; сега обаче приличаше на жена, която танцува по острието на хронологическия нож, разделящ възрастта от шейсет до седемдесет години. Държеше цигара, чийто край трепереше и изпускаше накъдрен дим. Поднесе я към устата си и дръпна, без да гълта дима.