Стивън Кинг - Сблъсък

— Колкото по-малко приключения, толкова по-добре — отвърна Лари и с нежелание си помисли, че я разбира, и то прекалено добре.

Тя продължаваше да гледа улицата. Кръстовището приличаше на тесен каньон сред високите каменни стени и проблясващите под слънцето прозорци от термостъкло; задръстването продължаваше с километри. Сякаш на хората в цял Ню Йорк им бе хрумнало едновременно да паркират колите си на улицата.

— Била съм на Бермудските острови, в Англия, в Ямайка, в Монреал, в Сайгон и в Москва. Но не съм ходила на екскурзия, откакто бях момиченце и татко ни водеше със сестра ми Бес в зоологическата градина. Да вървим, Лари.

Лари Ъндърууд запомни за цял живот тази разходка по Манхатънските улици. Улови се, че мисли за стихчето от Толкин; до известна степен Рита имаше право да го цитира — Толкин, с неговите митични страни, уловени в обектива на времето и на развинтената, екзалтирана фантазия, населени с елфи, енти, троли и орки. В Ню Йорк нямаше ни едно такова същество, но толкова неща се бяха променили, толкова неща бяха излезли от релси, че просто бе невъзможно човек да не мисли за фантастика. Някакъв мъж висеше на улична лампа на ъгъла на Пето и Четиридесет и четвърто Авеню — точно след парка, в някога задръстения от хора квартал с банки и учреждения, а на врата му висеше надпис, състоящ се от една-единствена дума: „ЛУТЕР“. Върху капака на шестоъгълна кофа за боклук лежеше котка с малките си, даваше им да бозаят и се приличаше на късното утринно слънце. По улицата се разхождаше млад мъж с чанта, ухилен до уши, който каза на Лари, че дава милион долара, за да прекара петнайсет минути с жената. Предполагаше се, че милионът е в чантата. Лари свали пушката от рамо и му каза да набута милиона си на едно място.

— Добре бе, приятелю. Само не я насочвай срещу мен, разбираш ли? Не можеш да ме виниш, че си опитвам късмета. Приятен ден. Не се впрягай.

Малко след това стигнаха до ъгъла на Пето и Трийсет и девето Авеню (Рита, обзета от някакво истерично чувство за хумор, държеше да нарича мъжа, когото срещнаха, Джон Биърсфорд Типтън — на Лари името нищо не му говореше). Вече беше почти пладне и той предложи да обядват. На ъгъла имаше магазин за деликатеси, но когато бутна вратата, отвътре ги лъхна миризма на развалено месо и Рита се отказа.

— По-добре да не влизам, ако държа да не изгубя апетит — извини се тя.

Лари предполагаше, че вътре могат да се открият и по-трайни неща — салами, колбаси „Пеперони“ или нещо подобно — но след като налетяха на оня тип „Джон Биърсфорд Типтон“ четири пресечки по-назад, не му се щеше да оставя Рита сама дори за няколкото минути, които ще му бъдат необходими, за да влезе в магазина и да провери. На половин пресечка в западна посока намериха пейка и хапнаха сушени плодове и сушен бекон. Приключиха обяда с бисквити „Риц“, намазани със сирене, и термос ледено кафе.

— Този път наистина бях гладна — гордо обяви Рита.

Той се усмихна поуспокоен. Достатъчно е да се прави нещо, да се предприемат позитивни действия и всичко е наред.

Бе се опитал да я убеди, че ще се почувства по-добре, като напуснат Ню Йорк. Тогава го изрече просто за да каже нещо. Но сега, усещайки как духът му се повдига, му се струваше, че е бил прав. Да стоиш в Ню Йорк беше все едно да си в гробище, където мъртвите блуждаят. Може би Рита отново ще стане каквато беше първия ден, в парка. Щяха да стигнат до Мейн по второстепенните пътища и да се настанят в някоя богаташка вила. Сега ще се отправят на север, а през септември-октомври — по на юг. В Бутбей Харбър през лятото, в Кий Бискейн през зимата. Там има хубава ледена пързалка. Погълнат от мислите си, Лари нарами пушката, която бе настоял да вземат, и не забеляза болката, изписана по лицето на Рита.

Движеха се на запад, следвани от сенките си, които, първо, сплескани като жаби, се удължаваха с напредването на следобеда. Прекосиха Авеню ъв ди Америкас, Седмо, Осмо Девето и Десето Авеню. Уличните платна бяха задръстени с безмълвни, замръзнали реки от разноцветни автомобили, като преобладаваше жълтият цвят на такситата. Много от колите се бяха превърнали в катафалки, чиито разлагащи се шофьори все още седяха зад воланите, а пътниците, отпуснати на седалките, бяха като заспали, сякаш отегчени от задръстването. Лари започваше да мисли, че като излязат от града, сигурно ще трябва да се снабдят с два мотоциклета. Те щяха да им осигурят подвижност и жизненоважното предимство да се провират и през най-големите задръствания от спрели и пълни с мъртъвци автомобили, с каквито сигурно бяха претъпкани всички магистрали.