Стивън Кинг - Сблъсък

„Планът ми е добър, при положение че Рита умее да кара колело“ — мислеше той. А както беше тръгнало, като нищо ще се окаже, че не може. Полека-лека осъзнаваше, че си е взел белята с нея, най-малкото в определено отношение. Е, ако опре ножът до кокал, сигурно би могъл да я качи на своя мотор.

На кръстовището при Трийсет и девето и Седмо видяха младеж, облечен само с отрязани до колената дънки, който лежеше на покрива на такси „Динг-донг“.

— Жив ли е? — попита Рита.

Чувайки гласа й, младежът седна, огледа се и като ги видя, им помаха. Те отвърнаха на поздрава. Той бавно се отпусна назад.

Минаваше два часът, когато пресякоха Единайсето Авеню. Някъде отзад Лари дочу сподавен стон и изведнъж осъзна, че Рита вече не върви от лявата му страна.

Бе коленичила и придържаше крака си. Обзет от чувство подобно на ужас, Лари забеляза за първи път, че тя е обула скъпи сандали без пръсти — сигурно струваха поне осемдесет долара, напълно подходящи за кратка разходка покрай витрините на Пето Авеню, но едва ли ставаха за продължително ходене, всъщност дори поход…

Кожата й беше разранена от каишките. По глезените й се стичаха тънки струйки кръв.

— Лари, съ…

Той я дръпна грубо, изправи я на крака и закрещя право в лицето й:

— Какво си въобразяваше? — Рита отстъпи уплашено и за миг той се засрами от грубостта си, но същевременно го обзе някакво подло задоволство. — Да не си въобразяваше, че можеш да вземеш такси до вкъщи, като те заболят краката?

— Не съм си и помисляла…

— За Бога! — Той прокара пръсти през косата си. — Сигурно не си. От краката ти тече кръв, Рита. Откога те боли?

Гласът й беше толкова тих и дрезгав, че едва се чуваше въпреки неестествената тишина, която цареше наоколо.

— От… ами, от Пето и Трийсет и девето, струва ми се.

— Дявол да го вземе, изминахме цели двайсет пресечки и ти не можа да кажеш, че те болят краката?

— Мислех., че може… да мине… да не ме боли повече… не исках… толкова беше приятно… да излизаме извън града… просто мислех..

— Въобще не си мислила — ядно отвърна Лари. — Представяш ли си колко ще ни бъде приятно сега, когато си в такова състояние? Майка му стара, краката ти изглеждат като че някой те е разпъвал на кръст.

— Не ме ругай, Лари — каза тя почти разплакана. — Моля те, недей… толкова ужасно се чувствам, когато… моля те, не ме ругай.

Сега вече Лари побесня и после, като мислеше за това, не можа да разбере защо при вида на кървящите й крака буквално му изгърмяха бушоните. Но в момента това нямаше значение. Той закрещя:

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Изкривени от ехото и безсмислени, думите отекваха между високите жилищни блокове.

Рита закри лицето си с длани, приведе се и заплака. Това го вбеси още повече — сигурно защото Рита бягаше от действителността. И защо не, със същия успех можеше да затвори очи и да се остави да я води, та нали наоколо винаги е имало някой, който да трепери над нашата героиня, малката Рита. Някой да кара колата, да пазарува, да мие тоалетната чиния, да плаща данъците. Значи дай да пуснем Дебюси, от чиято сладост направо можеш да се задушиш, да закрием очи, така че да ни се вижда прекрасният маникюр, и да оставим Лари да се погрижи за всичко. Грижи се за мен, Лари, като видях какво се случи на лудия с чудовищата, изведнъж реших че не мога повече да издържам. Всичко това е „безкрайно“ отблъскващо за човек с моя произход и възпитание.

Дръпна ръцете й. Рита се сви още повече и отново се опита да покрие очите си.

— Погледни ме. Тя поклати глава. — Дявол да го вземе, погледни ме, Рита!

Накрая все пак го погледна някак странно и уплашено, сякаш очакваше сега да я удари и с юмрук. Всъщност би му подействало добре, тъй като част от съзнанието му ненавиждаше Рита.

— Ще ти кажа как стоят нещата, защото май на разбираш. Първо, имаме да вървим още четирийсет-петдесет километра. Второ, ако тези рани се възпалят, можеш да получиш отравяне на кръвта и да умреш. Трето, крайно време е да си поразмърдаш задника и да започнеш да ми помагаш.

Беше я хванал за раменете и изведнъж забеляза, че палците му почти са потънали сред плътта й. Ядът му се изпари при вида на червените следи от пръстите му. Отстъпи назад, отново поразколебан; бе толкова сигурен, че пак е прекалил, та чак му се повдигаше. Лари Ъндърууд пак го прихващат. Като си такъв голям умник, защо не погледна какво е обула още преди да тръгнете?

„Ами защото си е неин проблем“ — злобно се защитаваше някакъв вътрешен глас.