Стивън Кинг - Сблъсък

— Аз съм жив — обърна се Стю Редман към нощта и заплака. — Жив съм, слава на Бога, благодаря ти, Господи, благодаря ти, Господи, благодаря ти…

Леко олюлявайки се, той тръгна по шосето.

Над тексаската пустош се носеше прахоляк, който надвечер обви Арнет в полупрозрачна завеса и градът придоби призрачен вид. Табелата от бензиностанцията, на Бил Хапском бе паднала от вятъра и сега лежеше насред пътя. Някой бе забравил да спре газта в къщата на Норм Бруът; една искра от климатичната инсталация бе достатъчна предишния ден всичко да хвръкне във въздуха; по цялата Лоръл Стрийт се посипаха трески от ламперия, покъщнина и детски играчки. Канавките на главната улица бяха пълни с кучешки трупове и мъртви войници. В магазинчето на Ранди някакъв мъж по пижама бе проснат върху щанда за месо с увиснали надолу ръце. Едно от кучетата, които сега се търкаляха в канавката, бе ръфало лицето му, преди да изгуби апетит. Десетки котки — те не прихващаха грипа — се скитаха по улиците и ту се появяваха, ту изчезваха в смълчания полумрак като мъгливи сенки. От няколко къщи се чуваше несекващо пращене на телевизор без образ. От време на време се блъсваше капак на прозорец. Насред Дърджин Стрийт, пред кръчмата „Индиън Хед“, беше спряло червено комби — старо, ръждясало, с избеляла боя и надписи от двете страни, където едвам се четяха думите: „СВЕТКАВИЧНИ ДОСТАВКИ“. Вътре имаше празни бирени и содени бутилки за размяна. На верандата на Тони Лиоминстър на Лоугън Лейн, в най-хубавия квартал на Арнет, пееха звънчета, полюшвани от вятъра. На алеята към входа на къщата бе паркиран Скаутът на Тони. Стъклата му бяха свалени. Семейство катерички се бе заселило на задната седалка. Слънцето напусна Арнет и градът постепенно се скри под крилото на нощта. Освен цвъртенето и шумоленето на животинките и звъна от камбанките на верандата на Тони Лиоминстър наоколо цареше мъртвешка тишина. Мъртвешка тишина.

Кристофър Брейдънтън се бореше с треската, както човек се бори с плаващи пясъци. Всичко го болеше. Усещаше лицето си някак си чуждо, сякаш бе инжектирано със силикон на десетина места и голямо като дирижабъл. Жестока болка раздираше гърлото му, а което беше и по-страшно, отворът там вътре, се бе смалил от нормалните си размери до дупчица, не по-голяма от дулото на детски въздушен пистолет. Въздухът свиреше навън и навътре през тази нищожно малка свръзка, която му бе необходима, за да не изгуби допир със света. Имаше обаче и нещо по-лошо от непрестанното пулсиращо възпаление — чувството, че се дави. Но най-вече му беше адски топло. Не помнеше някога да му е било по-горещо, даже когато караше двама политически затворници, които нарушаваха гаранцията и бягаха от Тексас на север към Лос Анжелес. Караха античен понтиак „Темпест“, който изгасна насред шосе № 190 в Долината на смъртта. И тогава беше горещо, но сега беше по-зле. Тази топлина идваше отвътре, сякаш бе глътнал слънцето.

Изстена и се опита да изрита завивките, но нямаше сили. Сам ли си легна? Не смяташе така. Освен него в къщата имаше още някой или нещо. Някой или нещо… трябваше да се сети, но не можеше. Спомняше си само, че го беше страх още преди да се разболее, защото знаеше, че някой (или нещо) идва и той ще трябва да… какво?

Изстена отново и замята глава на възглавницата. Не помнеше нищо освен делириума. Горещи призраци с лепкави очи. В спалнята влезе майка му — майка му, която почина през 1969 година — и заговори: „Кит, о, Кит, викам ти — не се забърквай с тия хора, така ти казах. Пет пари не давам за политици, викам, но тия хора, дето се мотаеш с тях, са откачени колкото си искат, а пък момичетата не са нищо друго освен курви. Викам ти, Кит…“ После лицето й се пропука като жълт пергамент, през процепите изпълзяха цял рояк бръмбари-гробари и той пищя, докато тъмнината се разлюля, разнесоха се объркани викове и шляпащи кожени подметки, стъпки на хора, които бягат… светлини, ослепителни светлини, миризма на газ, и той отново беше в Чикаго, годината беше 1968, а някакви гласове припяваха: „Цял свят ни гледа! Цял свят ни гледа! Цял свят…“… после в канавката до входа на парка видя някакво момиче, облечено в дънков гащеризон с боси крака и дълга коса, пълна със стъкла; лицето й представляваше блещукаща кървава маска, черна под безсрамно ослепителната бяла светлина на уличните лампи; маска на смазано насекомо. Кит й помогна да се изправи на крака а тя се разпищя и се сгуши в него, защото от стелещия се газ изникна някакво извънземно чудовище; широко ухилено същество с лъскави черни ботуши, предпазна жилетка и противогаз с рибешки очи, което държеше полицейска палка в едната си ръка, а в другата — спрей с парализиращ газ. Когато отмести маската и откри разгорещеното си лице, и двамата запищяха, защото това беше нещото или човекът, когото Кит Брейдънтън чакаше и от когото винаги ужасно се бе страхувал. Това беше злокобният човек. Писъците на Брейдънтън разкъсаха нишката на съня, така както силната топлина разрушава фините кристали, и той се озова в Боулдър, щата Колорадо, в апартамент на Каниън Булевард; беше лято и беше горещо, толкова горещо, че дори да си само по гащи, по цялото ти тяло пак се стича пот; срещу теб стои най-красивото момче на света — високо, стройно, загоряло от слънцето, с лимоненожълти слипове, които нежно прилепват и очертават всяка гънчица на прекрасното му дупе; знаеш, че ако се обърне, лицето му ще прилича на ангелите на Рафаел и че оная работа му е като на коня на самотния рейнджър. Дий, Силвър! Откъде го набара тоя? На събрание за расизма в Колорадския университет или в някое заведение? На стоп ли го качи? Има ли значение? Ох, толкова е горещо, но има вода, цяла кана с вода, украсена с релефни изображения на странни фигури, а до нея — хапчето, не! ХАПЧЕТО!, което ще го отведе до Хъкслиленд, както го нарича този ангел, където движещият се пръст пише, без да се помръдва, където по изсъхналите дъбови дървета растат цветя и, Бога ми, каква ерекция издува гащите ти! Бил ли е друг път Кит Брейдънтън толкова възбуден, толкова готов да се люби?