Стивън Кинг - Сблъсък

Бензиностанцията „Коноко“ беше на два километра и половина и докато стигне дотам, стана три и петнайсет сутринта. Навън бе излязъл вятър и виеше по улиците; по пътя си Рандал Флаг видя труповете на три кучета и един човек, облечен в някаква униформа. На небето звездите светеха ярко и студено — светли искри по тъмната кожа на вселената.

Брезентът, с който беше покрит буикът, бе здраво привързан към забити в земята колчета и плющеше под напора на вятъра. Когато Флаг измъкна колчетата, платнището отлетя в нощта като огромен кафяв призрак; движеше се на изток. Въпросът бе самият той накъде ще се движи?

Стоеше до добре запазения буик, модел 1975 година — тук всички коли бяха в добро състояние, защото мястото бе сухо и те не ръждясваха — и душеше нощния въздух като койот. Въздухът бе изпълнен с аромат на пустиня, който се усеща отчетливо само нощем. Единствен буикът беше цял сред цялото това гробище от автомобилни чаркове, които напомняха на колосите на остров Пасха, самотни сред вятъра и тишината. Изоставен двигател. Автомобилен мост, като щангата на някое спортистче. Купчина гуми, в които вятърът свиреше така, сякаш бухаше бухал. Напукано стъкло. И какво ли още не.

Най-лесно му беше да мисли, заобиколен от подобни „кулиси“. На такава сцена всеки можеше да играе Яго.

Заобиколи буика и прекара ръка по назъбения капак на купчината желязо, която може и да е била мустанг едно време. „Хей, ти, малка кобро, не знаеш ли, че ще ги свършиш…“ — тихичко си пееше той. Ритна един огънат радиатор с прашния си ботуш и пред него грейна шепа скъпоценни камъни, които така блещукаха, сякаш му намигаха; рубини, смарагди, перли с големината на гъше яйце, диаманти като звездите на небето. Щракна с пръсти. Те изчезнаха. А той накъде да изчезне?

Вятърът виеше през счупеното прозорче на стар плимут, а вътре шумоляха животинки.

Наблизо прошумя нещо друго. Флаг се обърна — беше Брейдънтън, само по невъзможни жълти слипове; шкембето му бе увиснало над ластика на слиповете, като застинала за миг лавина. Брейдънтън се приближаваше към него през купищата старо желязо на Детройт. Някаква пружина прободе крака му — сякаш го приковаха на кръста, но от раната не потече кръв. Пъпът му се блещеше като черно око.

Мрачният човек щракна с пръсти и Брейдънтън изчезна.

Той се ухили и закрачи към буика. Опря глава в извивката на покрива над дясната предна врата. Времето си минаваше. Изведнъж се изправи, все още ухилен. Знаеше къде ще отиде.

Седна зад волана и натисна педала за газта няколко пъти, за да качи бензин в карбуратора. Моторът се съживи и стрелката на горивомера достигна максималното си положение. Флаг потегли и обиколи бензиностанцията; предните му фарове за миг осветиха още два смарагда — очите на котка, които светеха предпазливо иззад високата трева край дамската тоалетна. Котката бе налапала омаломощена малка мишка. При вида на ухиленото като луна лице, което се бе подало от предния ляв прозорец на колата, тя изпусна лакомството си и побягна. Рандал се разсмя високо на глас — както се смеят хората без тревоги, които си мислят само хубави неща. Там, където алеята на бензиностанцията се включваше в магистралата, той зави надясно и потегли на юг.

Някой бе забравил отворена вратата между „Строг режим“ и оттатъшното отделение на затвора; коридорът със стоманени стени действаше като естествен усилвател — превръщаше монотонните крясъци, които непрестанно ехтяха от сутринта, в чудовищна дандания; Лойд Хенрайд помисли, че смазан от шума и от съвсем естествения си страх, ще откачи напълно и окончателно.

— Майко! — отекваше нечий дрезгав рев. — Ма-а-айко-о-о!

Лойд седеше с кръстосани крака на пода на килията. И двете му ръце бяха омазани с кръв — сякаш бе надянал червени ръкавици. Светлосинята памучна затворническа риза също бе изцапана, защото често се бършеше в нея — искаше да направи възможно най-голямо впечатление. Беше десет часа преди обед на 29-ти юни. Около седем тази сутрин забеляза, че предният крак на леглото е разхлабен, и оттогава се опитваше да отвърти болтовете, които го стягаха към пода и към пружината. Нямаше друг инструмент освен собствените си нокти, а досега бе успял да извади пет от шестте болта. В резултат на това сега пръстите му приличаха на сурова кайма. Шестият болт се бе оказал костелив орех, но на Лойд вече започваше да му се струва, че някак си ще се справи и с него. Не мислеше какво ще прави след това. Единственият начин да се предпазиш от дивата паника е да не мислиш.