Стивън Кинг - Сблъсък

— Ела в леглото — каза той на гладкия кафяв гръб, — ела в леглото и ме оправи, а после аз ще те обслужа, и то точно както обичаш.

— Първо изпий хапчето — отговаря онзи, без да се обръща. Взимаш хапчето, водата хладенее в гърлото ти, нещо става със зрението ти и ти се струва, че всички ъгли в стаята са малко по-големи или малко по-малки от деветдесет градуса. Улавяш се, че известно време очите ти са приковани във вентилатора върху евтиното бюро, а после се отместват по-нагоре към странно накъдреното огледало, което отразява теб самия. Лицето ти изглежда почерняло и подуто, но ти не се тревожиш — така ти се привижда от хапчето, ще да е само от ХАПЧЕТО!!!!!

— Трипс — мърмориш си, — о, Боже, капитан Трипс, а аз съм то-о-олкова възбуден…

Момчето хуква. Погледът ти се плъзва по гладките му бедра и смъкнатите слипове, после се отмества нагоре, към гладкия потъмнял от слънцето корем, после още по-нагоре, към гърдите без нито един косъм; накрая се плъзва по слабичкия, жилест врат и се спира на лицето… но това е неговото лице — мършаво, щастливо, свирепо ухилено, не лице на ангел на Рафаел, а на дявол на Гоя; от празната кухина на всяко око наднича главата на усойница; ти пищиш, а той се приближава, шепнейки: „Трипс, мили капитан Трипс…“

Следваха тъмнина, лица и гласове, които не си спомняше; накрая се оказа в малката къща, построена със собствените му ръце в покрайнините на Маунтън Сити. Защото голямата революционна вълна, погълнала страната, отдавна бе отминала; повечето от амбициозните тогава младоци се бяха превърнали в стари престъпници с посивели бради; преградата на носовете им отдавна бе проядена от кокаина; това, гълъбче, си е чиста катастрофа. Историята с момчето се бе случила много отдавна, а когато живееше в Боулдър Сити, самият Кит Брейдънтън беше все още момче.

Боже мой, умирам ли?

Прогони мисълта със смъртен ужас; горещи вълни заливаха мозъка му, сякаш в главата му бушуваше пясъчна буря. Изведнъж забързаното му, плитко дишане замря — някъде долу, отвъд затворената врата на спалнята, дочу шум.

В първия миг Брейдънтън помисли, че е сирена на пожарна или на полицейска кола. С приближаването си звукът се усили; на заден план се чуваха тежки, отсечени стъпки, които прекосиха антрето, сетне дневната, а после така затопуркаха нагоре по стълбите, сякаш цяло племе диваци бягаха панически.

Кит се отпусна назад на възглавницата, лицето му се опъна в предсмъртна маска, очите му се облещиха като палачинки насред подпухналото му почерняло лице. Осъзна, че това не е никаква сирена, а писък — висок и протяжен, какъвто не може да се изтръгне от никое човешко гърло, писък на горски дух или на някакъв черен Херон, дошъл да го пренесе с лодката си през реката, която дели земята на живите от земята на мъртвите.

Сега тичащите стъпки трополяха право към него през антрето на горния етаж; дъските стенеха, скърцаха и негодуваха под тежестта на безмилостните, износени токове на ботушите. Кит Брейдънтън изведнъж разбра кой идва и нададе пронизителен писък; вратата рязко се отвори и мъжът с изтърканото дънково яке влетя в стаята; на лицето му грееше усмивка на убиец, сякаш святкаха ножове; изражението му бе щастливо като на побъркан Дядо Коледа; във високо вдигнатата си дясна ръка той размахваше поцинкована кофа.

— ХЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЙИИИИИИИИИИИИИИ!

— Не! — изпищя Брейдънтън и уплашено скри лице в шепите си. — Не! Неее…!

Кофата се наклони малко напред и водата се изля, за миг струята сякаш увисна сред жълтата светлина на лампата като най-големия необработен диамант във вселената, и през нея Кит видя тъмното лице на мъжа, отразено и преобразено в лицето на безбожно ухилен трол, който току-що е изпълзял от най-черната и най-ужасната дупка на ада, за да се втурне на земята; после водата се изсипа върху него, толкова студена, че подутото му гърло в миг отново се разтвори; болният така рязко пое въздух, че с едно конвулсивно движение изрита завивките си чак в другия край на леглото, така че сега свободно можеше да се извива и мята; остри спазми — сякаш диво препускащи хрътки — раздираха цялото му тяло.

Изпищя. И още веднъж. После се отпусна треперещ; трескавото му тяло бе мокро от глава до пети, главата му пулсираше, а очите му бяха широко отворени. Гърлото му отново се превърна във възпалена цепнатина и трябваше отчаяно да се бори за глътка въздух. Втресе го и тялото му настръхна.

— Знаех си, че това ще те разхлади! — изрева с бодър глас човекът, когото Кит познаваше като Ричард Фрай. Кофата издрънча, докато Фрай я оставяше на пода.