Стивън Кинг - Сблъсък

Натисна дръжката на вратата в другия край на помещението; не беше заключена. Зад нея се откри коридор с флуоресцентни лампи, които светеха приглушено. В другия му край беше асансьорната площадка, а горе-долу в средата, до гише, подобно на регистратура, стоеше изоставена болнична носилка на колела. Отнякъде се чуваше слабо стенание. Някой кашляше; звукът бе остър, стържещ и сякаш никога нямаше да стихне.

Стю се върна в стаята, взе си дрехите и ги пъхна под мишница. После излезе, затвори вратата и тръгна по коридора. Ръката, в която стискаше пистолета на Елдър, беше потна. Когато стигна до носилката, се обърна, обезкуражен от пустотата и тишината наоколо. Кашлянето бе престанало. Стю все още очакваше Елдър да се появи зад него, пълзейки или лазейки по корем, твърдо решен да изпълни докрай категоричната заповед. Почувства, че копнее за познатите тесни стени на болничната стая.

Стенанието прозвуча отново, този път по-силно. От площадката при асансьора под прав ъгъл към този коридор започваше друг и там, опрян на стената, стоеше човек — Стю разпозна един от медицинските работници, които се грижеха за него. Лицето му бе подуто и почерняло, а гърдите му се издигаха и спускаха бързо и шумно. Щом Стю го погледна, той застена отново. Зад него имаше мъртвец, свит на кълбо. По-нататък по коридора се виждаха още три трупа, един от които на жена. Човекът — Вик, Стю си спомни, че името му е Вик — отново се разкашля.

— Исусе Христе, ти какво правиш навън? Не ти е тук мястото.

— Елдър дойде да се погрижи за мен, но вместо това аз се погрижих за него. Имах късмет, че беше болен.

— Боже мили, дано действително да си късметлия — рече Вик и от гърдите му се откърти нов пристъп на раздираща кашлица, този път по-слаба. — Ох, майко, боли ме, не можеш Да си представиш как ме боли! Каква гадост се оказа това нещо. Христосе, спасителю наш!

— Слушай, мога ли направя нещо за теб? — смутен попита Стю.

— Ако искаш да ми помогнеш, опри пистолета в ухото ми и дръпни спусъка. Разкъсвам се отвътре.

Той отново се закашля, а после започна да стене безпомощно. Но Стю не можеше да изпълни молбата му, а Вик продължаваше да хрипти; звукът направо го побъркваше. Затича към асансьора, далеч от лицето, почерняло като луната, когато навлиза в затъмнение, и почти очакваше Вик да извика след него с онзи писклив и безпомощно праведен глас, който болните използват почти винаги, когато искат нещо от здравите. Но Вик продължи само да стене, а това май беше дори по-лошо.

Вратата беше затворена и кабинката вече слизаше надолу, когато на Стю изведнъж му дойде наум, че тук може да има някакъв капан. Те действаха светкавично. Може би отровен газ или пък прекъсване в електрическата верига, при което въжетата се освобождават, асансьорът полита надолу и се разбива в шахтата. Застана в средата на кабината и се заоглежда нервно за скрити отдушници или пролуки. Клаустрофобията го галеше с гумената си ръка и в миг асансьорът вече му изглеждаше не по-голям от телефонна будка, а после се смали и до размерите на ковчег. Някой да се нуждае от предсрочно погребение?

Протегна пръст да натисне бутона „СТОП“, но се запита каква ли би била ползата, ако в момента асансьорът е между етажите. Преди да успее да си отговори, кабинката се плъзна меко и спря нормално.

„Ами ако там има въоръжени хора?“ — запита се Стю. Но когато вратата се плъзна встрани и се отвори, видя, че единственият пазач е мъртва жена в униформа на медицинска сестра. Тя също беше свита на кълбо и лежеше пред врата с надпис „ЖЕНИ“. Стю я гледа толкова дълго, че вратата на асансьора отново започна да се затваря. Той протегна ръка и вратата послушно се върна назад. Той излезе от асансьора. В дъното на фоайето имаше Т-образно разклонение и Стю се запъти натам, като заобиколи отдалеч сестрата.

Зад себе си чу шум, който го накара да се обърне рязко с вдигнат пистолет, но там нямаше никой — просто вратата на асансьора пак се затваряше. Загледа се в нея, преглътна мъчително и пак продължи. Гумената ръка се появи отново и започна да подръпна гръбначния му стълб в основата, сякаш беше струна, и да му припява да върви по дяволите с тъпата си идея да ходи, вместо да тича, и по-добре бързо да се омита оттук, преди някой… или нещо да го спипа. Ехото от стъпките му в полутъмния коридор на административното крило му правеше прекалено зловеща компания — „Идваш да си поиграем ли, Стюарт? Много добре.“ Покрай него се редяха врати с матови стъкла, всяка със своя надпис — Д-Р СЛОУН; КАРТОТЕКА И КОПИЯ ОТ ДОКУМЕНТИ; ГОСПОДИН БАЛИНДЖЪР; МИКРОФИЛМ; КСЕРОКС, ГОСПОЖА УИГС. „Госпожа Перукова от зелевата леха“ — помисли си Стю.