Стивън Кинг - Сблъсък

Тази вечер развалините още димяха, макар че следобед припръска дъжд.

Стю смяташе, че последната заповед на Елдър беше да го убие — и защо не? Щеше да бъде просто един труп повече, а сега знаеше тяхната малка тайна. Не можеха да открият лекарство, но и не можеха да открият по какво неговият организъм се различава от всички други, които се бяха поддали на болестта. Може би мисълта, че ще останат няколко безценни живи човешки същества, които ще узнаят тайната им, изобщо не бе влизала в сметките им. Той беше като бримка в плетката и затова се бе оказал заложник на шайка долни мръсници.

Сигурен беше, че герой от телевизионен сериал или от роман би измислил как да се измъкне; по дяволите, дори реални хора биха се справили, но той не беше от тях. Накрая реши, с някакво паническо примирение, че единственото, което може да направи, е да изчака Елдър и просто да бъде готов.

Присъствието на Елдър беше явен знак, че тази база е заразена с нещото, което служещите понякога наричаха „синева“, а понякога „супергрип“. Сестрите се обръщаха към човека, когото очакваше, с „д-р Елдър“, но той не беше лекар. Беше около петдесет и пет годишен, с пронизителни очи и нямаше капка чувство за хумор. Никой от лекарите, които идваха преди, не бе заплашвал Стю с пистолет. Елдър го уплаши, защото с такъв човек не можеш да се разбереш нито разумно, нито с молба. Елдър чакаше заповеди. Когато дойдеха, щеше да ги изпълни. Той беше оръдието — армейски вариант на момче за всичко от най-долните кръгове на мафията — и никога не би му дошло наум да поставя заповедите под съмнение от гледна точка на събитията.

Веднъж, преди три години, Стю купи книга, наречена „По реката“, за да я изпрати на свой племенник в Уейко. Приготви кутия, в която да сложи книгата. После, понеже мразеше да опакова подаръци дори повече, отколкото мразеше да чете, разлисти книгата, канейки се да й хвърли едно око, за да види за какво става дума. Прочете първата страница, после втората… — а после бе омагьосан. Стоя цяла нощ, пи кафе и пуши и изобщо не се откъсваше от книгата, както правят хората, които много-много не са свикнали да четат просто заради удоволствието от четенето. „Боже мили, беше за някакви зайци. Най-глупавите, най-страхливите животни на Божията земя… само че тоя, дето беше написал книгата, ги беше накарал да изглеждат по-различни. На човек му пукаше за тях. Ще й се не види, беше адски хубава история.“ Стю, който четеше със скоростта на охлюв, я свърши само за два дни.

Най-ясно си спомняше фразата: „да блокираш“, или само „блокирал“. Веднага разбра за какво става дума, защото бе виждал много „блокирали“ животни, а и беше прегазил няколко на магистралата. Животно, което е блокирало, се сгушва насред платното с присвити уши, гледа колата, която лети към него, неспособно да избяга от задаващата се сигурна смърт. Сърните блокират само като насочиш фенерче към очите им. Силната музика има същия ефект върху миещите мечки, а непрекъснатото почукване по клетката ще подейства така на папагала.

Елдър караше Стю да се чувства точно по този начин. Когато се вгледаше в безизразните му сини очи, младият мъж започваше да усеща как цялата му воля се изпарява. Вероятно Елдър дори нямаше да има нужда от пистолета си, за да се отърве от него. Вероятно бе карал курсове по карате, савате и обща теория на мръсните номера. Какво би могъл да направи срещу такъв противник? Дори само мисълта за Елдър караше волята му сама да желае да се изпари. Блокирал. Беше хубава дума за описание на душевно заболяване.

Червената лампичка над вратата светна точно в десет часа сутринта и Стю почувства как по ръцете и лицето го избива пот. Така беше винаги, когато лампичката светваше, защото все някога Елдър ще бъде сам. Ще бъде сам, защото няма да иска свидетели. Може би някъде имаше пещ за кремиране на жертвите от епидемията. Щрак. Няма вече игрички на дребно. Елдър влезе. Беше сам.

Стю седеше на болничното легло, опрял ръка на стола. При вида на Елдър усети познатото прилошаване. Почувства също неистово желание да излее водопад от несвързани молби, макар да знаеше, че от подобни думи няма да има никаква полза. Лицето зад прозрачната маска на белия костюм бе безмилостно.

Сега всичко му изглеждаше много ясно, много живо и много бавно. Едва ли не чуваше как очите му се въртят в меките си дъна, докато погледът му следи влизащия в стаята Елдър. Той беше огромен, набит мъж и херметичният костюм беше доста опънат по тялото му. Дулото на пистолета, който държеше, беше с размерите на фуния.