Стивън Кинг - Сблъсък

Зави го с покривката, после взе комплекта за шиене на майка си и заши краищата на плата. Повтори и потрети шева. Пъшкайки, почти разплакана, успя да премести тялото на пода. После спря да си отдъхне. Когато почувства, че може да продължи, повдигна горната част на трупа и го завлече до стълбите, а сетне възможно най-внимателно го свали на първия етаж. Отново спря, дишайки на пресекулки. Болката бе станала остра, неистова и пулсираше в главата й.

Извлече тялото през всекидневната и кухнята и се озова на верандата. После го затътри надолу по стъпалата. Отново трябваше да си почине. Над земята вече падаше златен полумрак. Пак й домъчня и седна до мъртвеца, захлупила глава на коленете си, поклащайки се назад-напред, хлипайки. Наоколо пееха птици. Накрая успя да замъкне тялото до градината.

Най-сетне свърши. Докато сложи и последните бучки пръст — застанала на колене, тя ги редеше, сякаш бяха парченца от пъзел — стана девет и четвърт. Цялата беше оцапана с пръст. Кожата й беше чиста само около очите, защото бе плакала. Едвам се държеше на краката си от изтощение. Косата й висеше покрай лицето на сплъстени кичури.

— Почивай в мир, татко — промърмори тя. — Моля те.

Замъкна лопатата обратно в работилницата на баща си и я захвърли равнодушно. Пресече кухнята, без да пали лампата, и свали гуменките си на прага на дневната. Отпусна се на дивана и веднага заспа.

В съня си Франи отново се качваше по стълбите и отиваше при баща си, за да изпълни дълга си и да се погрижи да го зарови в земята. Но когато влезе в стаята, тялото вече беше обвито в покривката и мъката от загубата се смени с друго чувство… подобно на страх. Против желанието си тя прекоси притъмнялата стая, всъщност искаше само да избяга, но нямаше сили да спре. Покривката отразяваше сенките — призрачни, зловещи — и Франи изведнъж осъзна, че това отдолу не е баща й. Не беше и мъртво. Там имаше нещо… някой… изпълнен с мрачна жизненост и зловещо веселие. По-добре да се прости с живота си, преди да повдигне покривката, но просто… не можеше… да се въздържи.

Ръката и се протегна, увисна над покривката — и рязко се отдръпна. Мъртвецът се бе ухилил, но тя не виждаше лицето му. От него лъхаше смразяващ студ, който я заля като вълна. Не, не виждаше лицето му, но видя подаръка, който това ужасяващо привидение бе донесло за още нероденото й бебе — изкривена закачалка за дрехи.

Франи избяга, избяга от стаята, от кошмара, опитвайки се за миг да се изтръгне от съня.

За миг се изтръгна от съня; беше три през нощта и в дневната беше тъмно; тялото й сякаш се носеше върху пяната на ужаса; сънят й вече се разпадаше и се проясняваше, като оставяше след себе си чувство на обреченост с привкус на гранясало, като от развалена храна. В този миг полуспяща-полубудна тя си мислеше: „Това е той, човекът без лице.“

После отново заспа, вече без да сънува, и когато се събуди на следващата сутрин, изобщо не си спомняше съня. Но щом помисли за бебето в корема си, изведнъж я изпълни желание Да го защити; чувство, което я озадачи и уплаши с дълбочината и силата си.

Същата тази вечер, която Лари прекара с Рита Блейкмур, а Франи Голдсмит спа сама, сънувайки странно пророческия си сън, Стюарт Редман чакаше Елдър. Беше го чакал три дни — тази вечер Елдър не го разочарова.

Малко след дванадесет на обед на 24-ти Елдър бе дошъл заедно с двама помощници и бе отнесъл телевизора. Докато мъжете го изнасяха, Елдър стоя до Стю с насочен пистолет, прилежно опакован в найлон. Но до този момент Стю нито бе искал, нито бе имал нужда от телевизор — и без това даваха безброй глупости. Нямаше нужда да прави каквото и да било, освен да стои до зарешетения прозорец и да гледа надолу към града и реката. Както пееше онзи човек: „Не ти трябва синоптик, за да разбереш накъде духа вятърът.“

Комините на текстилната фабрика вече не бълваха дим. Шарените петна и цветните водовъртежи по реката бяха изчезнали и водата отново течеше бистра и чиста. Повечето коли, които сега блестяха като играчки в далечината, напуснаха паркинга на фабриката и не се върнаха повече. Вчера, на 26-ти, през бариерата минаха много малко коли, които трябваше да се провират между местата за паркиране като скиори на слалом. Не се появи нито един автокран, който да разчисти изоставените автомобили.

Центърът на града се простираше под прозореца като релефна карта и изглеждаше напълно безлюден. Градският часовник, който бе отброявал часовете на затворничеството на Стю, замлъкна в девет тази сутрин — мелодийката, която се чуваше, преди да удари точният час, бе прозвучала провлачено и странно, сякаш излизаше от музикална кутийка, потопена под водата. В някаква постройка, вероятно крайпътно кафене или смесен магазин, намираща се на изхода от града, избухна пожар. Огънят танцува на воля цял следобед, към синьото небе се издигаха вълма черен пушек, но пожарните коли не пристигнаха да го изгасят. Стю предположи, че ако сградата не бе заобиколена отвсякъде с асфалтиран паркинг, досега половината град щеше да е изгорял.