Стивън Кинг - Сблъсък

— Казах ли ти, казах ли ти, знаех си, че туй ще да оправи работата, шефе! Сега, скъпи ми приятелю, идва ред на благодарностите, безкрайни благодарности от твоя страна към мен. Благодариш ли ми? Не можеш да говориш? Не? И все пак зная — дълбоко в себе си чувстваш, че можеш, — И-и-и-я-я-я!

Мъжът подскочи във въздуха като Брус Лий в героичен кунг-фу екшън — с разтворени колене — и за миг сякаш увисна точно над Кит Брейдънтън, както увисна и водата: сянката му легна върху мокрото горнище на пижамата на Брейдънтън и болният изписка немощно. После Ричард Фрай се приземи върху него, набучвайки го като вилица — коленете му се забиха чак под мишниците на Брейдънтън, лицето му пламтеше като факла в подземие от готически роман.

— Трябваше да те посъбудя, драги ми господине — каза Фрай. — Не ми се щеше да ме напуснеш, без да сме си побъбрили.

— …махни… махни… махни се от мен…

— Не съм върху теб, приятелю. Просто си вися над теб. Точно като големия, невидим свят.

Брейдънтън, почти припаднал от страх, само изпухтя, потръпна и отмести втренчения си поглед от това весело лице с неясни очертания.

— Трябва да си поговорим за кораби, тюлени и смола за запушване на пробойни и дали пчелите имат жило. Както и за документите, които трябва да си ми приготвил, за колата и за ключовете от колата. В твоя гараж има всичко на всичко един шевролет пикап, а аз знам, че е твой, Кити-Кити, та какво ще кажеш по въпроса?

— … те… документите… не мога., не мога да говоря… — Кит отчаяно се опитваше да си поеме въздух. Зъбите му тракаха като малки птички, които цвъртят в някое дърво.

— Съветвам те да проговориш — рече Фрай и размаха палци. Те бяха с двойни стави, както и всичките му пръсти, и той ги кривеше назад-напред под всевъзможен ъгъл; тези движения като че ли напълно опровергаваха законите на биологията и физиката. — Защото, ако не проговориш, ще окача сините ти очета на ключодържателя си, а ти ще трябва да обикаляш преизподнята с куче-водач.

Притисна очите на Брейдънтън с палци и Кит безпомощно се отдръпна назад на възглавницата.

— Ако ми кажеш къде са, ще ти оставя хапчета, които ще те излекуват — предложи Фрай. — Всъщност дори ще те изправя, за да можеш да ги глътнеш. Ще те оправят, братко. Те са хапчета за всичко.

Брейдънтън, който сега трепереше не само от страх, но и от студ, се насили да изрече през чаткащите си зъби:

— Документите… са на името на Рандал Флаг. Намират се в скрина на долния етаж. Под… фотохартията.

— А кола?

Брейдънтън напрегна всичките си сили, за да се съсредоточи. Беше ли намерил кола на този човек? Всичко това му беше толкова далечно; огънят на треската изтикваше действителността на заден план, а и явно бе сторил нещо с мисловния му процес — цели файлове от паметта му липсваха. Цели отрязъци от миналото му бяха като изгорен дек с димящи жици и почернели релета. Вместо колата, за която този ужасен човек искаше да знае, в съзнанието му изскочи първата кола, която беше имал — студебейкър, модел 1953, със заострена предница, която бе боядисал розова.

Фрай нежно запуши устата на Брейдънтън с едната си ръка, а с другата прещипа носа му. Болният се замята. Изпод ръката на Фрай излизаше несвързано ломотене. Той отдръпна и двете си ръце и попита:

— Това помогна ли ти да си спомниш? Колкото и да е странно, помогна.

— Кола… — каза Кит, лъхтейки като куче. В миг светът се завихри, после се успокои отново и Брейдънтън беше в състояние да продължи. — Колата е паркирана… зад бензиностанцията… точно на излизане от града. Шосе № 51.

— На север или на юг?

— Ю… ю…

— Да, ю! Схванах. Карай нататък.

— Покрита с брезент. Бу… бу… буик. Номерата са на предната седалка. Документи на името на… Рандъл Флаг.

Той отново взе да пъхти; не можеше да каже или да направи нищо повече, освен да гледа Фрай с тъпа надежда.

— А ключовете?

— Изтривалката. Под…

Задните части на Фрай прекратиха всякакви по-нататъшни излияния от страна на Брейдънтън, настанявайки се на гърдите му. Той се намести така удобно, сякаш беше на гости у приятели и се люлееше в хамак; изведнъж Брейдънтън вече изобщо не можеше да диша, дори и слабо.

С последния си дъх той изрече само една дума:

— … моля…

— Благодаря ти — промълви Ричард Фрай/Рандал Флаг с хладна усмивка. — Кажи „лека нощ“, Кит.

Не можейки да говори, Кит така бясно въртеше очите си, че само бялото се виждаше.

— Не ме споменавай с лошо — меко каза зловещият човек, поглеждайки го отгоре. — Просто сега се налага да бързаме. Карнавалът се открива по-рано от очакваното. Започват всички състезания — „Стреляй, докато спечелиш“ и „Колелото на съдбата“. А на мен тази вечер ми върви, Кит. Усещам го, усещам го много силно. Значи трябва да бързаме.