Стивън Кинг - Зеленият път

— Иска ти се.

Към един и петнайсет се върнахме в блока (освен Пърси, на когото наредих да почисти склада и който нацупено се беше подчинил). Предстоеше ми да пиша доклад. Реших да го направя на бюрото на дежурния, защото ако седнех на по-удобния стол в кабинета си, най-вероятно щях да задремя. Това навярно ви се струва странно, като се има предвид какво се бе случило само преди час, но аз се чувствах така, сякаш от единайсет часа вечерта бях изживял цели три живота и всичките без капчица сън.

Джон Кофи стоеше на вратата на килията си и от особените му, далечни очи се стичаха сълзи — все едно, че гледаш как от някаква неизлечима, но странно безболезнена рана тече кръв. По-близо до бюрото, Уортън седеше на койката си, люлееше се насам-натам и пееше песен, която очевидно беше измислил сам и която не бе съвсем безсмислена. Доколкото си спомням, беше нещо подобно:

— Млъквай, идиот такъв — казах аз.

Уортън се ухили, като оголи потъмнелите си зъби. Той не умираше, поне засега — беше здрав, щастлив, направо танцуваше.

— Ела вътре да ме принудиш, а? — весело рече и после започна да пее друг вариант на „Песничката за скарата“, като променяше думите напосоки. Имаше нещо в главата на това момче, да. Някакъв зелен и смрадлив разум, по свой начин едва ли не блестящ.

Отидох при Джон Кофи. Той избърса сълзите си с длан. Очите му бяха зачервени и ми дойде наум, че изглежда изтощен. От какво ли, след като се тътреше по два часа дневно във вътрешния двор, а през останалото време или седеше, или лежеше в килията си? Не знаех, но не се съмнявах в очите си. Беше прекалено очевидно.

— Клетият Дел — тихо и дрезгаво изрече. — Клетият стар Дел.

— Да — отвърнах. — Клетият стар Дел. А ти добре ли си, Джон?

— Той вече е свободен — каза Кофи. — Дел вече е свободен. Нали, шефе?

— Да. Отговори на въпроса ми, Джон. Добре ли си?

— Дел е свободен, какъв късметлия. Няма значение как, вече е свободен.

Помислих си, че Делакроа би могъл да му възрази, но си премълчах. Вместо това огледах килията на Кофи.

— Къде е господин Джингълс?

— Изтича нататък — посочи през решетките той надолу по коридора към карцера.

Кимнах.

— Е, ще се върне.

Но не се — дните на господин Джингълс на Зеления път бяха свършили. Единствената следа от него, на която се натъкнахме, бе онова, което Бруталния откри същата зима: няколко пъстроцветни тресчици и ароматът на ментови бонбони, който се носеше от дупката в една от гредите.

Понечих да се отдалеча, но не го направих. Погледнах към Джон Кофи и той отвърна на погледа ми, сякаш знаеше всичко онова, което си мислех. Казах си, че трябва да се размърдам, да се върна на бюрото и да напиша доклада си. Вместо това изрекох името му:

— Джон Кофи.

— Да, шефе — веднага отвърна той.

Понякога човек ужасно иска да научи нещо и в онзи момент това се отнасяше за мен. Приклекнах и започнах да свалям едната си обувка.

Когато се прибрах вкъщи, дъждът беше спрял и над хребетите на север се бе показала закъснялата усмивка на луната. Изглежда, желанието ми за сън беше изчезнало заедно с облаците. Изобщо не ми се спеше и можех да помириша по себе си Делакроа. Помислих си, че навярно ще усещам миризмата му по кожата си — хайде, скара, аз и ти, леле-мале хопай-ди — още много време.

Джанис ме чакаше, както винаги в нощите на екзекуции. Не исках да й разказвам за случилото се, не виждах смисъл да я измъчвам с него, но когато влязох в кухнята, тя ме погледна и аз бях готов да излея пред нея цялата си душа. Така че седнах, поех топлите й длани в студените си ръце (радиаторът на стария ми форд едва работеше, а след бурята времето рязко се беше развалило) и й разказах онова, което тя си мислеше, че иска да чуе. По средата се разплаках, нещо, което не бях очаквал. Малко се срамувах, но само малко — това бе тя, нали разбирате, а тя никога не ме е обвинявала, дори да съм се отклонявал от начина, по който смятах, че би трябвало да се държи един мъж… от начина, по който на всяка цена би трябвало да се държа аз.

Мъжът с добра съпруга е най-щастливото от Божиите създания. Мъжете с лоши съпруги трябва да са сред най-нещастните и струва ми се, единствената истинска благодат в живота им е това, че не знаят колко са нещастни. Аз плачех и тя притискаше главата ми към гърдите си, а когато собствената ми буря премина, се почувствах по-добре… поне малко. И мисля, че именно тогава за пръв път осъзнах нещо. Не за обувката, нямам предвид това. Хрумна ми една странна мисъл: че Джон Кофи и Мелинда Мурс, колкото и различни по ръст, пол и цвят на кожата да бяха, имаха абсолютно еднакви очи — печални, тъжни и далечни. Умиращи очи.