Стивън Кинг - Зеленият път

— Не — казах аз.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — яростно ме попита той. — Как можеш да кажеш „не“? Нали видя какво направи! Да не би да искаш да ми кажеш, че пак ще го оставиш да се скрие зад връзките си? След онова, което направи?

— Да.

Загледа ме с отворена уста и с толкова разгневени очи, че от тях започнаха да капят сълзи.

— Чуй ме, Брутъс — ако го удариш, най-вероятно всички ще си отидем. Ти, аз, Дийн, Хари, може би даже Джак Ван Хей. Всички останали ще се изкачат едно-две стъпала нагоре по стълбата, като започнеш с Бил Додж, а Комисията по затворите ще назначи трима-четирима от бюрото за безработни, за да попълни празнотата на дъното. Ти може и да го преживееш, но… — Посочих с палец към Дийн, който зяпаше нататък по влажния тухлен тунел. Държеше очилата си в една ръка и изглеждаше почти толкова замаян, колкото и Пърси. — Но какво ще стане с Дийн? Той има две деца, едното в гимназията, а на другото тъкмо му предстои да я започне.

— И какво да правим? Да го оставим просто така ли?

— Не знаех, че гъбата трябва да е мокра — със слаб, механичен глас рече Пърси. Това беше предварително отрепетираната му версия, разбира се, приготвена в очакване на гаден майтап, а не на катастрофата, на която току-що бяхме присъствали. — На репетициите изобщо не сме я мокрили.

— Ах, лъжец такъв… — започна Хауъл и се хвърли към него. Отново го хванах и го дръпнах назад. По стъпалата отекнаха стъпки. Вдигнах поглед — страхувах се, че ще видя Къртис Андерсън, но беше Хари Теруилигър. Страните му бяха бели като платно и устните му бяха морави, сякаш бе ял къпинов сладкиш.

Отново насочих вниманието си към Бруталния.

— За Бога, Брутален, Делакроа е мъртъв, нищо не може да го върне, а Пърси просто не си струва. — Дали планът не се беше оформил в главата ми още тогава? Честно казано, чудя се и досега. Чудя се вече много години и никога не съм бил в състояние да дам задоволителен отговор. Предполагам, че няма голямо значение. Забелязал съм, че много неща нямат значение, но че това не пречи на хората да се чудят за тях.

— Говорите за мен, като че ли съм пън, момчета — рече Пърси. Все още изглеждаше замаян и задъхан — сякаш някой силно го бе ударил в корема — но малко по малко идваше на себе си.

— Наистина си пън, Пърси — казах аз.

— Хей, не можеш…

С огромно усилие на волята овладях желанието си да го ударя. От тухлите в тунела кухо капеше вода. Огромните ни и уродливи сенки танцуваха по стените като сенките в онази повест на По за голямата маймуна на улица „Морг“. Отново се чу гръмотевица, но тук долу силата й бе приглушена.

— Искам да чуя от теб само едно нещо, Пърси, и това е да повториш обещанието си утре да подадеш молба за преместване в „Брайър Ридж“.

— Не се тревожи за това — нацупено рече Уетмор. Погледна към покритата с чаршаф фигура върху количката, извърна очи, за миг ги насочи към лицето ми, после отново ги извърна.

— Така ще е най-добре — каза Хари. — Иначе може да ти се наложи да опознаеш Дивия Бил Уортън много по-добре, отколкото би ти се искало… Можем да се погрижим за това.

Пърси се страхуваше от нас, а навярно се страхуваше и от онова, което можехме да направим, ако още е тук, щом разберяхме, че е разпитвал Джак Ван Хей за предназначението на гъбата и защо винаги я напояваме със солен разтвор, но забележката на Хари събуди в очите му истински ужас. Ясно виждах, че си спомня как затворникът го бе хванал, беше рошил косата му и му бе гукал.

— Няма да посмееш — прошепна.

— Ще посмея — спокойно отвърна той. — И знаеш ли какво? Няма да ми направят нищо. Защото вече показа, че си адски невнимателен, когато минаваш покрай затворниците. И некадърен.

Пърси стисна юмруци и бузите му порозовяха.

— Аз не съм…

— Естествено, че си — присъедини се към нас Дийн. Застанали до стълбите, ние оформихме полукръг около Уетмор и дори пътят му за отстъпление нататък по тунела беше препречен — зад него бе количката, натоварена с димяща плът, скрита под стар чаршаф. — Току-що изгори Делакроа жив. Ако това не е некадърност, какво друго?

Той примигна. Беше възнамерявал да се прикрие, като симулира невежество, и сега разбираше, че е попаднал в собствения си капан. Не зная какво би могъл да каже после, защото в този момент по стълбите заслиза Къртис Андерсън. Ние го чухме и малко отстъпихме от Пърси, така че да не изглеждаме толкова заплашително.

— Какво, мамка му, беше всичко това? — изрева Андерсън. — Господи, целият под там горе е в повръщано! Само как смърди! Накарах Магнъсън и стария Ту-Ту да отворят и двете врати, но онази смрад няма да се измирише и за пет години, обзалагам се. А онзи задник Уортън си пее за това! Мога да го чуя!