Стивън Кинг - Зеленият път

Отначало, когато Дел закрещя, свидетелите не го чуха. Дъждът по ламаринения покрив се беше превърнал в рев, а гръмотевиците тътнеха почти без да спират. Но тези от нас, които бяхме на платформата, го чухме, да — задавен вой от болка изпод димящата маска, като животно, попаднало под ножовете на сенокосачка.

Сега бръмченето от шапката бе непостоянно и бясно, накъсано от пропуквания, напомнящи на радиосмущения. Делакроа започна да се тръшка на стола като непослушно дете. Платформата се тресеше и той опъваше кожения ремък толкова силно, че всеки момент можеше да се скъса. Електричеството го извиваше ту на едната, ту на другата страна и аз чух, че дясното му рамо изхрущя, или счупено, или изкълчено. Заедно с него се разнесе звук, като че ли някой разбиваше дървена щайга с тежък чук. Панталонът на чатала му, който в момента се виждаше съвсем неясно заради кратките разтърсвания на краката му, потъмня. Тогава Дел запищя, ужасен звук, висок и сякаш издаван от плъх, който се чуваше въпреки леещия се като из ведро дъжд.

— Какво става с него, по дяволите? — извика някой.

— Ще издържат ли скобите?

— За Бога, каква смрад! Пфу!

После се обади една от жените:

— Нормално ли е това?

Делакроа се метна напред, отпусна се назад, после пак напред и назад. Пърси ужасено го зяпаше с отворена уста. Беше очаквал нещо естествено, но не и това.

Маската върху лицето на Делакроа избухна в пламъци. Към миризмата на горящи коса и сюнгер се присъедини смрадта на изпечена плът. Бруталния грабна кофата за гъбата — вече празна, разбира се — и се хвърли към дълбоката мивка в ъгъла.

— Не трябва ли да спра тока, Пол? — извика през мрежата Ван Хей. Гласът му звучеше съвсем объркано. — Не трябва ли…

— Не! — изкрещях в отговор аз. Бруталния пръв го беше разбрал, но и аз не закъснях: трябваше да свършим с това. Каквото и друго да направехме през целия остатък от живота си, то бе подчинено на едно: трябваше да свършим с Делакроа. — Превключи, за Бога! Превключи, превключи, превключи!

Обърнах се към Бруталния, вече без да съзнавам, че хората зад нас говорят, някои изправили се на крака. Двама от тях крещяха:

— Спрете това!

— Никаква вода! — извиках аз на Хауъл. — Никаква вода! Полудя ли?

Бруталния ме погледна с някакво замаяно разбиране на лицето. Да залееш с вода човек, през който тече електрически ток. О, да. Щеше да е много умно. Той се озърна, видя закачения на стената химически пожарогасител и го взе. Добро момче.

Маската върху лицето на Делакроа беше изтляла достатъчно, за да разкрие кожа, по-черна от тази на Джон Кофи. Очите му, вече само уродливи бели, пихтиести топки, бяха изтекли от орбитите си и висяха върху бузите му. Миглите му бяха изчезнали и докато го гледах, започнаха да горят самите му клепачи. От отвореното деколте на ризата му се издигаха кълба дим. А бръмченето на електричеството продължаваше ли продължаваше, изпълваше главата ми и отекваше в черепа ми. Предполагам, че лудите трябва да чуват именно този звук или нещо подобно на него.

Дийн се хвърли напред като в замаяността си смяташе, че може да угаси ризата на Дел с голи ръце. Извиках му да се маха оттам почти достатъчно силно, че да го спра. Ако в този момент докоснеше Делакроа, щеше да заприлича на Заека Брер, който удря Катранения човек. В този случай един електрически Катранен човек.

Все още не се обръщах, за да видя какво става зад нас, но шумът показваше, че е настъпил истински хаос — преобръщаха се столове, хората викаха, една от жените високо крещеше: „Спрете това, спрете това, о, не виждате ли, че му е достатъчно?“ Къртис Андерсън ме стисна за рамото и ме попита какво става, за Бога, какво става и защо не заповядам на Джак да изключи електричеството?

— Защото не мога — отвърнах аз. — Вече е прекалено късно, не разбираш ли? Така или иначе след още няколко секунди всичко ще свърши.

Но преди да свърши, изминаха поне още две минути, най-дългите две минути през целия ми живот и през повечето време, струва ми се, Делакроа бе в съзнание. Той крещеше, гърчеше се и се мяташе насам-натам. От ноздрите и устата му, които бяха станали мораво-черни като зрели сливи, излизаше дим. Дим се виеше от езика му, както пуши нагорещен тиган. Всички копчета на ризата му или бяха изхвръкнали, или се бяха стопили. Потникът му още не се беше запалил съвсем, но се бе овъглил, димеше и можехме да усетим миризмата на горящите косми по гърдите му. Хората зад нас се блъскаха към вратата като бягащи говеда. Не можеха да се измъкнат през нея, разбира се — в края на краищата бяхме в проклетия затвор — и просто се трупаха около нея, докато Делакроа се пържеше („Сега се пържа — беше казал старият Ту-Ту, когато репетирахме за екзекуцията на Арлен Битърбък. — Станах направо на печена пуйка“), гръмотевиците тътнеха и дъждът яростно се изливаше от небето.