Стивън Кинг - Зеленият път

Шустър се обърна към мен.

— Иска да каже още една молитва, господин Еджкоум. Аз не мога да му помогна с нея заради баптисткото си вероизповедание. Има ли някакъв проблем?

Погледнах към часовника на стената и видях, че до полунощ остават седемнайсет минути.

— Няма — отвърнах аз, — но трябва да побърза. Трябва да спазваме определеното време, нали знаете?

— Да, зная. — Той се обърна към Делакроа и му кимна.

Дел затвори очи, сякаш за молитва, но за миг не каза нищо. Челото му се смръщи и ми се стори, че рови някъде дълбоко из паметта си, като човек, който търси в малка таванска стая предмет, неизползван (или ненужен) от много, много дълго време. Отново хвърлих поглед към часовника и едва не казах нещо — щях да кажа, ако Бруталния не ме дръпна за ръкава и не поклати глава.

После Дел започна — тихо, но бързо на онзи диалектен френски, заоблен, мек и чувствен като гърдите на млада жена.

— Marie! Je vous salue, Marie, oui, pleine de grace; le Seigneur est avec vous; vous etes benie entre toutes les femmes, et mon cher Iesus, le fruit de vos entrailles, est beni. — Той отново плачеше, но ми се струва, че не го осъзнаваше. — Sainte Marie, O ma mere, Mere de Dieu, priez pour moi, priez pour nous, pauv’ pecheurs, maint’ant et a l’heure… l’heure de notre mort. L’heure de mon mort. — Осъденият дълбоко и пресекливо си пое дъх. — Ainsi soit-il.

Когато Делакроа се изправи на крака, през единствения прозорец на кабинета проблесна кратка синьо-бяла светкавица. Всички подскочиха и се свиха, освен самия Дел, който все още изглеждаше погълнат от старата молитва. Без да гледа, той протегна ръка. Бруталния я пое и за миг я стисна. Французинът го погледна и леко се усмихна.

— Nous voyons… — започна той, после замълча и с усилие на волята си премина на английски. — Вече можем да вървим, шефе Хауъл, шефе Еджкоум. Вече съм чист пред Господ.

— Това е добре — отвърнах аз и се зачудих колко чист пред Господ ще се чувства двайсет минути по-късно, когато се окажеше в единия край на електрическия проводник. Надявах се последната му молитва да е била чута и Богородица да се моли заедно с него с цялото си сърце и душа, защото в този момент Едуар Делакроа, изнасилвач и убиец, се нуждаеше от всички възможни молитви. Навън светкавица отново разцепи небето. — Хайде, Дел. Не е далече.

— Чудесно, шефе, чудесно. Защото не се страхувам, вече не. — Поне така каза, но видях в очите му — въпреки молитвите — че лъже. Когато изминеха останалата част от Зеления път и се наведяха, за да се проврат през ниската врата, почти всички от тях се страхуваха.

— Спри долу, Дел — тихо му казах аз, когато стигна до вратата, но съветът бе излишен. Той спря в основата на стълбите, да, и причината беше застаналият на платформата Пърси Уетмор. До краката му бе кофата с гъбата, а точно зад десния му хълбок се виждаше телефонът за връзка с губернатора.

— Non — тихо и ужасено рече Дел. — Non, не той!

— Продължавай — подкани го Бруталния. — Просто гледай към нас с Пол. Напълно забрави за него.

— Но…

Хората обърнаха глави към нас, но аз леко се извъртях, така че да мога да държа Делакроа за левия лакът, без да ме виждат.

— Спокойно — казах с глас, който можеше да чуе само Дел и навярно Бруталния. — Единственото, с което повечето от тези хора ще те запомнят, е начинът, по който излизаш, така че нека те запомнят с добро.

В този момент в небето изтрещя най-силната досега гръмотевица, толкова мощна, че ламариненият покрив на бараката се разтърси. Пърси подскочи, сякаш някой го е сръгал, и Дел презрително се изсмя.

— Ако удари още по-силен гръм, той пак ще подмокри гащите — рече и после изправи плещите си — не че имаше какво толкова да изправя. — Хайде. Да свършваме с това.

Тръгнахме към платформата. Мимоходом Делакроа хвърли нервен поглед към свидетелите — този път около двайсет и петима — но тримата с Бруталния и Дийн не откъсвахме очи от стола. Всичко ми се струваше наред. Вдигнах палец и въпросително погледнах към Пърси, който сбърчи лице, сякаш ме питаше: „Какво искаш да кажеш, дали всичко е както трябва ли? Естествено, че е.“

Надявах се да е прав.

Двамата с Бруталния автоматично протегнахме ръце към лактите на Делакроа, когато понечи да се качи на платформата. Тя се издига само на двайсетина сантиметра над пода, но бихте се изненадали колко много от тях, дори най-яките, се нуждаят от помощ, за да направят тази последна стъпка нагоре в живота си.

Дел обаче нямаше проблеми. Той се изправи пред стола за миг (решително, без да гледа към Пърси), после наистина му заговори, сякаш му се представяше:

— C’est moi.

Пърси протегна ръка към него, но Делакроа сам се обърна и седна. Коленичих от лявата му страна, Бруталния — от дясната. Предпазих си слабините и гърлото по начина, който вече описах, после обърнах скобата така, че да обхване слабата бяла плът точно над глезена на осъдения. Разнесе се гръмотевица и ме накара да подскоча. В очите ми капеше пот. Кой знае защо постоянно си мислех за Градчето на мишките. За Градчето на мишките и за това, че входът струвал десет цента. Два цента за децата, които щяха да гледат господин Джингълс през целофановите прозорци.