Стивън Кинг - Зеленият път

— Едуар Делакроа, като съдебен служител…

— Шефе Еджкоум?

Отначало реших просто да продължа с формалните думи, после се отказах.

— Какво има, Дел?

Той ми подаде мишката.

— Ето. Не позволявай с господин Джингълс да се случи нищо лошо.

— Дел, не мисля, че ще дойде при мен. Той не е…

— Mais oui, той казва, че ще дойде. Казва, че знае всичко за теб, шефе Еджкоум, и че ти ще го заведеш на онова място във Флорида, където мишките правят триковете си. Казва, че ти вярва. — Делакроа протегна ръка и проклет да съм, ако мишката не стъпи от дланта му върху рамото ми. Бе толкова лека, че дори не я усетих през плата на униформата ми, но я почувствах като слаба топлинка. — Шефе? Не позволявай онзи лош човек пак да се доближи до него. Не позволявай онзи лош човек да направи нещо на мишката ми.

— Няма, Дел. Няма да му позволя. — Въпросът беше какво щях да правя с животинчето в момента. Не ми изглеждаше много редно да съпровождам Делакроа покрай свидетелите с мишка, настанила се на рамото ми.

— Аз ще го взема, шефе — изтътна някой иззад мен. Бе Джон Кофи — сякаш по някакъв свръхестествен начин беше прочел мислите ми. — Само за сега. Ако Дел няма нищо против.

Французинът с облекчение кимна.

— Да, вземи го, Джон, докато тази глупост не свърши — bien! А после… — Погледът му се върна към нас с Бруталния. — Ще го занесете във Флорида. В онова Градче на мишките.

— Да, най-вероятно ще отидем заедно с Пол — потвърди Хауъл, като неспокойно гледаше как господин Джингълс слиза от рамото ми в огромната отворена длан на Кофи. Мишлето го направи, без да се съпротивлява или да се опитва да избяга — всъщност се намести в ръката на негъра със същата готовност, с каквато се бе качило на рамото ми. — Ще си вземем от отпуската. Нали, Пол?

Кимнах. Дел също кимна с блеснали очи и със съвсем лека усмивка на уста.

— Хората ще плащат по десет цента, за да го видят. И по два цента за децата. Нали така, шефе Хауъл?

— Точно така, Дел.

— Ти си добър човек, шефе Хауъл. Ти също, шефе Еджкоум. Понякога сте ми викали, oui, но не повече, отколкото трябва. Всички вие сте добри хора, освен онзи Пърси. Иска ми се да можех да ви видя на някое друго място. Mauvais temps, mauvais chance.

— Трябва да ти кажа нещо, Дел — продължих аз. — Преди да тръгнем, просто трябва да ти кажа думите, които казвам на всички. Нищо особено, но е част от задълженията ми. Става ли?

— Oui, monsieur — отвърна той и за последен път погледна към седналия върху широкото рамо на Джон Кофи господин Джингълс. — Au revoir, mon ami — каза французинът и се разплака по-силно. — Je t’aime, mon petit. — И прати на мишлето въздушна целувка. Би трябвало да е смешна онази целувка или може би просто гротескна, но не беше. За миг погледите ни с Дийн се срещнаха, после трябваше да се извърна. Дийн зяпаше нататък по коридора към карцера и странно се усмихваше. Струва ми се, че още малко и щеше да се разплаче. Що се отнася до мен, аз казах каквото трябваше, като започнах с това, че съм съдебен служител, и щом свърших, Делакроа за последен път излезе от килията си.

— Почакай още малко, приятел — рече Бруталния и погледна темето на Дел, върху което трябваше да нагласим шапката. Той ми кимна, после потупа французина по рамото. — Точно както трябва. Да вървим.

И така, Едуар Делакроа за последен път пое по Зеления път. По страните му се стичаха малки ручейчета пот и сълзи. В небето изтрещя страшна гръмотевица. Бруталния вървеше отляво на осъдения, аз отдясно, а Дийн отзад.

В кабинета ми чакаше Шустър. В двата ъгъла стояха надзирателите Ринголд и Батъл. Свещеникът погледна към Дел, усмихна се и се обърна към него на френски. Звучеше ми надуто, но направи истинско чудо. Дел се усмихна в отговор, после се приближи до Шустър и го прегърна. Ринголд и Батъл се напрегнаха, но аз ги спрях с вдигнати ръце и поклатих глава.

Шустър слушаше задавената от сълзи френска реч на Дел, кимаше, сякаш отлично го разбираше, и го потупваше по гърба. После ме погледна над рамото на дребния мъж и каза:

— Не разбирам почти нищо от онова, което говори.

— Мисля, че няма значение — изтътна Бруталния.

— Аз също, синко — с усмивка се съгласи Шустър. Той бе най-добрият от всички свещеници, които идваха в затвора, и сега съзнавам, че нямам представа какво е станало с него. Надявам се, че е запазил вярата си, каквото и да е станало.

Той помогна на Делакроа да падне на колене, после допря ръцете си в молитвен жест. Французинът го последва.

— Not’ Pere, qui etes aux cieux — започна Шустър и Делакроа повтаряше след него. Двамата заедно казаха Отче Наш на някакъв странен луизиански френски, чак до „mais deliverez-nous du mal, ainsi soit-il“. Сълзите на Дел вече почти бяха пресъхнали и изглеждаше спокоен. Последваха цитати от Библията (на английски), включително добрите стари думи за неподвижните води. Когато свърши с това, Шустър понечи да се изправи, но Дел го хвана за ръкава и каза нещо на френски. Свещеникът внимателно го изслуша и се намръщи. После му отговори. Дел прибави още нещо, след това просто го погледна с надежда.