Стивън Кинг - Зеленият път

— Недей да започваш с това — почти любезно рече той. — Искам да кажа, хей, та това беше само една мишка. И както отлично знаете, мястото й никога не е било тук.

— Мишката е добре — отвърнах аз. Сърцето ми силно биеше в гърдите, но се насилвах да говоря спокойно, почти с безразличие. — Съвсем добре. Пак тича, писука и гони макарата. И една мишка не можеш да убиеш като хората, както и с всичко останало, което вършиш тук.

Той ме гледаше, удивен и невярващ на ушите си.

— И очакваш да ти повярвам? Проклетото животно изхрущя! Чух го! Така че можеш просто да…

— Млъкни.

Той ме зяпна с широко отворени очи.

— Какво? Какво ми каза?

Направих крачка към него. Усещах как вената по средата на челото ми пулсира. Не можех да си спомня кога за последен път съм бил толкова разгневен.

— Не се ли радваш, че господин Джингълс е добре? След като толкова много си приказвахме, че работата ни е да пазим спокойствието на затворниците, особено когато краят им приближава, аз си мислех, че ще се радваш. Че ще изпитваш облекчение. Тъй като Дел утре трябва да извърви Пътя и всичко останало.

Пърси премести очи от мен към Бруталния и престореното му хладнокръвие се замени от неувереност.

— Каква игра, по дяволите, момчета, си мислите, че играете? — попита.

— Това не е игра, приятел — отвърна Бруталния. — Ти си мислиш, че е така… е, това е просто още една от причините, поради които не може да ти се вярва. Искаш ли да знаеш цялата истина? Струва ми се, че си много тъжен случай.

— Само почакайте — каза Пърси. Сега гласът му се връщаше към обичайното си звучене. В края на краищата страхът отново се промъкваше в него — страх от онова, което можехме да поискаме от него, страх от онова, което може би се готвехме да направим. Това ме радваше. Щеше да ни помогне да се справим по-лесно с него. — Познавам някои хора. Важни хора.

— Така твърдиш ти, но си такъв фантазьор — рече Бруталния. Като че ли бе на ръба да се разсмее.

Пърси пусна парцала за лъскане върху седалката на стола, към облегалките и краката на който бяха закачени скоби.

— Аз убих онази мишка — не съвсем уверено каза той.

— Върви да провериш сам — отвърнах му аз. — Живеем в свободна страна.

— Ще проверя. Ще проверя.

Той мина покрай нас със стисната уста. Малките му ръце (Уортън бе прав, наистина бяха прекрасни) си играеха с гребена му. Уетмор се качи по стъпалата и се наведе, за да мине през вратата към кабинета ми. Ние с Бруталния останахме до Стария Светльо и без да разговаряме, го чакахме да се върне. Не зная за Хауъл, но аз не можех да измисля какво да кажа. Не знаех дори какво да мисля за онова, което току-що бяхме видели.

Изтекоха три минути. Бруталния взе парцала на Пърси и започна да лъска дебелите дъски на облегалката на електрическия стол. Преди Уетмор да се върне, успя да свърши с една и да се захване с друга. Докато слизаше по стълбите, Пърси залитна и едва не падна, а после с препъване се приближи към нас. На лицето му се бяха изписали и изненада и недоверие.

— Вие сте го подменили — остро и обвинително рече той. — Някак си сте подменили мишките, копелета такива. Играете си с мен и адски ще съжалявате, ако не престанете! Ако не престанете, ще се наредите на проклетата опашка пред бюрото за безработни! За какви се мислите?

Той млъкна задъхан и със свити юмруци.

— Ще ти кажа какви сме — отвърнах аз. — Ние сме хората, които работим с теб, Пърси… но не за дълго. — Протегнах ръце и ги стоварих върху раменете му. Не чак толкова силно, но все пак ги стоварих, наистина. Стоварих ги.

Пърси понечи да се освободи.

— Махни си…

Бруталния хвана дясната му ръка — малка, мека и бяла, тя изчезна в загрубелия юмрук на Хауъл.

— Затваряй си плювалника, синко. Ако си знаеш интереса, ще използваш тази последна възможност да изкараш тапите от ушите си.

Обърнах го, бутнах го да се качи върху платформата, после го дръпнах назад, докато краката му не се удариха в седалката на електрическия стол и той не седна на него. Хладнокръвието му бе изчезнало, подлостта и арогантността му също. Бяха съвсем истински, но трябва да си спомните, че Пърси беше много млад. На неговата възраст те все още са тънко лустро, като грозен нюанс на емайлова боя. Все още можеш да видиш през нея. И смятах, че сега Пърси вече е готов да слуша.

— Искам думата ти — казах аз.

— За какво? — Продължаваше да се мъчи да се усмихне презрително, но очите му гледаха ужасени. Електричеството в помещението за прекъсвача беше изключено, но дървената седалка на Стария Светльо притежаваше свой собствен заряд и в този момент бях сигурен, че той го усеща.