Стивън Кинг - Зеленият път

— Шефе Дийн? Според мен онова, което направи, беше урок за онзи французин, че не е много благоразумно да му се смее.

Уортън се разсмя. Това бе искрен, селски смях, енергичен и дълбок. През онзи период от живота си съм срещал хора (повечето от тях много опасни), които изглеждат нормални само когато се смеят. Дивия Бил Уортън беше един от тях.

Отново погледнах към мишката. Бях замаян. Все още дишаше, но по тънките й мустачки имаше капчици кръв и погледът на допреди малко блестящите й очи помътняваше. Бруталния взе пъстрата макара, погледна я, после погледна към мен. Изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах и аз. Зад нас Делакроа продължаваше да крещи от мъка и болка. Проблемът не бе само в мишката, разбира се — Пърси беше пробил дупка в защитната стена на французина и сега целият му ужас се изливаше навън през нея. Но господин Джингълс представляваше средоточието на тези скрити чувства и бе страшно да слушаш Делакроа.

— О, не — плачеше Дел насред виковете, нечленоразделните молби и молитвите си на луизиански френски. — О, не, о, не, клетият господин Джингълс, клетият господин Джингълс, о, не.

— Дай ми го.

Вдигнах поглед, озадачен от този дълбок глас, отначало без да разбирам на кого принадлежи. Видях Джон Кофи. Подобно на Делакроа той беше пъхнал ръце между решетките на килията си, но за разлика от Дел не ги размахваше. Просто протягаше разтворените си длани колкото можеше по-напред. Позата му бе съзнателна, почти настойчива. В гласа му се долавяше същото и предполагам именно поради тази причина отначало не разбрах, че е на Кофи. Изглеждаше съвсем различен от загубената, сълзлива душа, обитавала килията му през последните няколко седмици.

— Дай ми го, господин Еджкоум! Докато още има време!

Тогава си спомних какво бе направил с мен и разбрах. Предполагах, че нямаше да му навреди, но не мислех и че ще има някаква полза. Когато взех мишката, аз потръпнах от усещането — от козинката й стърчаха толкова много натрошени кости, че приличаше на възглавничка за карфици. Това не беше уринарна инфекция. И все пак…

— Какво правиш? — попита ме Бруталния, когато поставих господин Джингълс върху огромната дясна длан на Кофи. — Какво, по дяволите?

Негърът приближи мишката към себе си. Тя лежеше неподвижно в ръката му. Опашката й висеше между палеца и показалеца му и леко потрепваше във въздуха. После Кофи покри дясната си длан с лявата и оформи нещо като купичка, в която мишката лежеше. Вече не можехме да виждаме самия господин Джингълс, а само опашката му, увиснала и с потрепващ край като отслабващо махало. Кофи вдигна шепи към лицето си и изпъна пръстите на дясната си ръка, сякаш бяха затворнически решетки. Опашката на мишлето сега висеше от тази страна на ръцете му, която бе откъм нас.

Бруталния застана до мен, все още стиснал пъстрата макара между пръстите си.

— Какво си мисли, че прави?

— Шт — казах аз.

Делакроа беше престанал да крещи.

— Моля те, Джон — прошепна той. — О, Джони, помогни му, моля те, помогни му, о, s’il vous plait!

Дийн и Хари дойдоха при нас. Хари все още държеше в ръка старото ни тесте карти.

— Какво става? — попита Дийн, но аз само поклатих глава. Имах чувството, че отново съм хипнотизиран, и проклет да съм, ако наистина не бях.

Кофи допря уста между два от пръстите си и рязко вдиша. За миг всички движения увиснаха във въздуха. После гигантът отдръпна глава от ръцете си и видях лицето на човек, който изглежда фатално болен или страдащ от ужасни болки. Очите му гледаха пронизително и блестяха, горните му зъби хапеха пълната му долна устна, тъмното му лице беше избледняло и придобило неприятния цвят на пепел, примесена с кал. Дълбоко от гърлото му се разнесе задавен звук.

— Мили Боже! — прошепна Бруталния. Очите му заплашваха да изскочат от орбитите си.

— Какво? — почти излая Хари. — Какво?

— Опашката! Не я ли виждате? Опашката!

Опашката на господин Джингълс вече не приличаше на отслабващо махало — тя енергично пляскаше насам-натам като опашката на котка, която е тръгнала на лов за птички. И тогава от затворените шепи на Кофи се разнесе познатото ни писукане.

Кофи отново издаде онзи задавен звук, после обърна глава настрани като човек, който е изкашлял храчка и се готви да я изплюе. Вместо това той издиша от устата и носа си облак от черни насекоми — мисля, че бяха насекоми и другите казваха същото, но и до днес не съм сигурен.

— Господи, какво е това? — остро и уплашено попита Дийн.