Стивън Кинг - Зеленият път

— И си видяла двамата с господин Долън кротко да си бъбрим — казах аз. Надявах се само да ни е видяла, прозорецът й да е бил затворен и да не ме е чула как хленча пред Брад да ме пусне.

— Не ми изглеждаше кротък и приятелски — заяви тя. — Пол, той разпитваше за теб. Разпитваше и мен предишната седмица. Тогава не му обърнах особено внимание, помислих си, че просто обича да си пъха гадния дълъг нос в работата на другите, но сега се чудя.

— Разпитвал е за мен? — Надявах се думите ми да не са издали тревогата ми. — Какво те е питал?

— Къде се разхождаш например. И защо се разхождаш.

Опитах се да се засмея.

— Ето един човек, който не вярва в упражненията, това поне е ясно.

— Смята, че имаш някаква тайна. — Тя замълча за миг. — Аз също.

Отворих уста — не зная какво щях да кажа — но Илейн вдигна възлестата си и в същото време странно красива ръка, преди да успея да изрека и дума.

— Ако е така, не искам да зная нищо, Пол. Това си е твоя работа. Възпитана съм да мисля така, но не всички са като мен. Бъди предпазлив. Това е всичко, което искам да ти кажа. А сега те оставям да си вършиш работата.

Тя се обърна да си тръгне, но преди да излезе навън, аз я повиках по име. Илейн ми отправи въпросителен поглед.

— Щом свърша онова, което пиша… — започнах, после леко поклатих глава. Не се изразявах точно. — Ако свърша онова, което пиша, ще го прочетеш ли?

Тя като че ли се замисли, после ме погледна с усмивка, която би накарала всеки мъж светкавично да се влюби, дори мъж на моята възраст.

— Това ще е чест за мен.

— По-добре почакай първо да го прочетеш, преди да приказваш за чест — отвърнах аз, като си помислих за смъртта на Делакроа.

— Въпреки всичко ще го прочета — рече Илейн. — До последната дума. Обещавам. Но първо трябва да го довършиш.

После излезе, но мина много време, преди да напиша каквото и да е. Седях зазяпан през прозорците почти цял час, почуквах с писалката отстрани по масата, гледах как сивият ден малко се прояснява, мислех си за Брад Долън, който ме наричаше „Поли“ и никога не се уморяваше от тъпите си вицове, мислех си за онова, което ми бе казала Илейн Конъли. „Смята, че имаш някаква тайна. Аз също.“

А може би и аз. Да, може би аз също. И разбира се, Брад Долън иска да се добере до нея. Не защото мисли, че е нещо важно (и това е така, освен, предполагам, за самия мен), а защото смята, че много старите хора като мен не би трябвало да имат тайни. Нито да взимат дъждобраните от закачалката пред кухнята, нито да имат тайни. И не възприема идеята, че ние все още сме хора. А защо не трябва да ни се позволява такава идея? Той не знае. В това отношение също прилича на Пърси.

Ето как мислите ми като река, която прави неочакван завой, най-сетне ме върнаха там, докъдето бях стигнал в момента, в който Брад Долън протегна ръка изпод стрехата на кухнята и ме сграбчи за китката: до Пърси, до подлия Пърси Уетмор и до това как отмъсти на човека, който му се беше присмял. Делакроа хвърли пъстрата си макара — онази, която господин Джингълс му връщаше — и тя изскочи от килията му, за да падне в коридора. Нямаше нужда от нищо повече — Пърси се възползва от шанса си.

— Недей, глупак такъв! — извика Бруталния, но Уетмор не му обърна внимание. Точно когато мишлето стигна до макарата прекалено съсредоточено върху нея, за да забележи, че старият му враг е наблизо — Пърси стовари подметката на твърдата си черна обувка върху него. Ясно се чу изпукването от строшения гръбнак на господин Джингълс и от устата му бликна кръв. Малките му тъмни очички изскочиха от орбитите си и в тях долових изненада и агония, които бяха прекалено човешки.

Делакроа изкрещя от ужас и мъка. Той се хвърли към вратата на килията си и протегна ръце колкото можеше по-надалеч между решетките, без да престава да вика името на мишката.

Пърси се обърна усмихнат към него и към нас с Бруталния:

— Ето. Знаех си, че рано или късно ще го пипна. Всъщност беше въпрос единствено на време. — После се извърна и се отдалечи по Зеления път, като остави господин Джингълс да лежи на пода. Червената му кръв се разливаше по зеления линолеум.

Дийн се изправи от бюрото на дежурния, като блъсна коляното си в страничната му дъска и картите се разпиляха на земята. Но нито той, нито Хари, който тъкмо се готвеше да излиза, обърнаха и най-малко внимание на това.

— Какво направи сега? — извика Стантън на Пърси. — Какво, по дяволите, направи сега, идиот такъв?

Пърси не отвърна. Той мина покрай бюрото, без да каже нито дума, приглаждайки косата си с пръсти. После влезе в кабинета ми и отиде в склада. Вместо него отговори Уилям Уортън: