Стивън Кинг - Зеленият път

— Да, това е! Това е мястото за господин Джингълс! — прекъсна го Делакроа. Очите му блестяха, а страните му бяха силно зачервени. Дойде ми наум, че Брутъс Хауъл е своего рода светец. — Най-после ще си истинска циркова мишка, господин Джингълс! Ще живееш в Градчето на мишките във Флорида! Ура!

Той хвърли макарата по-силно от преди. Тя се удари ниско в стената, отскочи и прелетя през решетките на килията му, за да падне на Пътя. Господин Джингълс се хвърли след нея и Пърси се възползва от шанса си.

— Недей, глупак такъв! — извика Бруталния, но Уетмор не му обърна внимание. Точно когато мишлето стигна до макарата — прекалено съсредоточено върху нея, за да забележи, че старият му враг е наблизо — Пърси стовари подметката на твърдата си черна обувка върху него. Ясно се чу изпукването от строшения гръбнак на животинчето и от устата му бликна кръв. Малките му тъмни очички изскочиха от орбитите си и в тях долових изненада и агония, които бяха прекалено човешки.

Делакроа изкрещя от ужас и мъка. Той се хвърли към вратата на килията си и протегна ръце колкото можеше по-надалеч между решетките, без да престава да вика името на мишката.

Пърси се обърна към него усмихнат, а после и към нас тримата.

— Ето. Знаех си, че рано или късно ще го пипна. Всъщност беше въпрос единствено на време. — После се извърна и без да бърза, се отдалечи по Зеления път, като остави господин Джингълс да лежи на линолеума в увеличаващата се локва кръв.

Освен всичко останало, което пиша, откакто се преместих да живея в „Джорджийските борове“, аз си водя дневник — нищо особено, само по няколко изречения на ден, предимно за времето — и снощи го прегледах. Просто исках да видя колко месеци са минали, откакто внуците ми Кристофър и Даниъл повече или по-малко насила ме принудиха да дойда тук. „За твое добро, дядо“ — казаха те. Разбира се. Нима хората не казват най-често тъкмо тези думи, когато най-после решат да се избавят от проблем, който ходи и приказва?

Оказаха се малко повече от две години. Ужасното е, че не зная дали чувствам този период като две години, дали като по-дълъг или като по-кратък. Усещането ми за време като че ли се топи, като снежен човек през януарско затопляне. Сякаш времето, такова, каквото винаги е било — източно стандартно време, лятно време, работно време вече не съществува. Тук властва единствено времето на „Джорджийските борове“, което означава старческо време и време за опикаване на леглото. Всичко останало… е изчезнало.

Това е ужасно опасно място. Отначало човек не го разбира, отначало си мисли, че само е скучно, също толкова опасно, колкото и забавачница по време на следобеден сън, но е опасно, наистина. Откакто дойдох тук, видях много хора да се плъзгат към старческата сенилност и понякога те не просто се плъзгат — понякога потъват със скоростта на разбита подводница. Повечето идват тук нормални — с помътнели очи и неспособни да ходят без бастун, може би и с малко по-недържелив мехур, но иначе нормални — и после нещо става с тях. Месец по-късно просто седят в стаята с телевизора, зяпат Опра Уинфри с празен поглед и отпусната челюст и забравят в наведената си ръка чашата с портокалов сок, който се излива на земята. Месец след това трябва да им казвате имената на децата им, когато им идват на свиждане. А месец след това трябва да им напомняте техните проклети имена. Нещо им става, да — става им времето на „Джорджийските борове“. Времето тук е като слаба киселина, която първо изтрива паметта ви, а после и желанието ви за живот.

Трябва да се борите с него. Точно това казах на Илейн Конъли, моята добра приятелка. Вече съм по-добре, откакто започнах да пиша за онова, което се случи с мен през 1932 — годината, през която на Зеления път дойде Джон Кофи. Някои от спомените ми са ужасни, но усещам, че изострят ума ми и съзнанието ми както нож молив, и това кара болката да си струва. Само писането и спомените обаче не са достатъчни. Освен това имам и тяло, колкото и изхабено и гротескно да е, и го упражнявам, доколкото ми позволяват силите. Отначало беше трудно — старците като мен не си падат много по движенията, когато става дума за упражнения заради самите упражнения — но сега, след като разходките ми имат цел, вече ми е по-лесно.

Излизам навън преди закуска — през повечето дни веднага щом се съмне — за първата си разходка. Тази сутрин валеше и от влагата ме болят ставите, но аз взех един дъждобран от закачалката до кухненската врата и въпреки всичко излязох. Когато човек има цел, просто трябва да го прави и лошо, ако го боли. Но някои неща компенсират всичко. Главното е, че така запазваш усещането си за действително време, обратно на времето на „Джорджийските борове“. Пък и аз обичам дъжда въпреки болките. Особено рано сутрин, когато денят започва и изглежда изпълнен с възможности дори за такова изхабено старо момче като мен.