Стивън Кинг - Зеленият път

Той се кикотеше и сочеше, изливайки страха и омразата си към Пърси в подигравателен смях. Уетмор го зяпаше, очевидно неспособен да се помръдне и да говори. Уортън се върна до решетките на килията си, погледна към тъмното петно върху предницата на панталоните на Пърси — бе малко, но го имаше и нямаше съмнение от какво е — и се ухили.

— Някой трябва да купи на това момче памперси — рече той и с груб смях се върна на койката си.

Бруталния тръгна към килията на Делакроа, но французинът се шмугна вътре и се хвърли върху койката си, преди Хауъл да стигне до вратата.

Протегнах ръка и хванах Пърси за рамото.

— Пърси… — започнах аз, но стигнах само до там. Той се раздвижи и отхвърли ръката ми. После погледна надолу към панталоните си, видя уголемяващото се петно и лицето му потъмня от ярост. Отново ме погледна, след това премести очи към Хари и Дийн. Спомням си как се зарадвах, че старият Ту-Ту го няма. Ако беше тук, случката щеше да се разпространи из целия затвор само за един ден. И не се съмнявах, че историята щеше да се разказва с огромно удоволствие в продължение на години.

— Само да кажете на някого за това и още следващата седмица ще сте на опашката в бюрото за безработни — яростно прошепна Пърси. При други обстоятелства щеше да ми се прииска да го размажа от бой, но сега само го съжалявах. Струва ми се, че той долови съжалението ми и това го ядоса още повече — все едно да дразниш с коприва открита рана.

— Каквото стане тук, си остава тук — тихо отвърна Дийн. — Не се тревожи за това.

Пърси погледна през рамо към килията на Делакроа. Бруталния тъкмо заключваше вратата и вътре съвършено ясно все още можехме да чуем хиленето на французина. Погледът на Уетмор беше мрачен като гръмотевичен облак. Помислих си дали да не му кажа, че в този живот човек жъне каквото посее, но после реших, че навярно моментът не е подходящ за урок по цитати от Библията.

— Що се отнася до него… — започна той, но не довърши. Вместо това излезе с наведена глава и отиде в склада, за да си потърси сухи панталони.

— Толкова е сладък — замечтано рече Уортън. Хари му каза да си затваря шибаната уста, преди да се е оказал в карцера просто заради принципа. Дивият Бил скръсти ръце, затвори очи и като че ли заспа.

Нощта преди екзекуцията на Делакроа беше гореща и влажна — двайсет и седем градуса според термометъра пред прозореца на администрацията, когато в шест часа пристигнах там. Двайсет и седем градуса в края на октомври, само си помислете, и на запад тътнеха гръмотевици като през юли. Същия следобед бях срещнал в града един от енориашите от нашата черква и той съвсем сериозно ме попита дали не смятам, че такова нетипично за сезона време може да е предзнаменование за настъпването на Страшния съд. Отвърнах му, че съм сигурен в обратното, но ми мина през ум, че за Едуар Делакроа наистина настъпва този момент. И наистина беше така.

Бил Додж стоеше на вратата към вътрешния двор, пиеше кафе и пушеше. Той ме погледна и каза:

— Я, виж кой е тук. Самият Пол Еджкоум.

— Как е днес, Били?

— Всичко е наред.

— Делакроа?

— Добре е. Изглежда, разбира какво ще стане утре и в същото време като че ли не го разбира. Знаеш как е с повечето от тях, когато най-после настъпи краят им.

Кимнах.

— Уортън?

Бил се засмя.

— Какъв циркаджия само! Пред него Джак Бени 16 16 Бенджамин Кубелски (1894–1974) — американски комедиант. — Б.пр. е невинен младенец. Каза на Ролф Уетърмарк, че яде ягодово сладко от путката на жена му.

— И какво му отговори Ролф?

— Че не е женен. И че сигурно трябва да е била майката на Уортън.

Засмях се, при това силно. По някакъв вулгарен начин наистина беше смешно. И бе чудесно, че можех просто да се смея, без да се чувствам така, сякаш някой пали кибритени клечки в слабините ми. Бил се посмя заедно с мен, после изля остатъка от кафето си на двора, който пустееше, освен няколкото мотаещи се стари затворници, повечето от които бяха тук като че ли от хиляди години.

Някъде надалеч изтътна гръм и в потъмняващото небе над главите ни проблесна светкавица. Бил неспокойно погледна нагоре. Смехът му секна.

— Знаеш ли обаче — каза той, — това време не ми харесва много. Като че ли нещо ще се случи. Нещо лошо.

Оказа се прав. Лошото се случи към десет и петнайсет същата вечер. Тогава Пърси уби господин Джингълс.

Отначало като че ли нощта течеше спокойно въпреки жегата — Джон Кофи мируваше както обикновено, Дивият Бил се правеше на Кроткия Бил, а Делакроа беше в добро настроение за човек, който след малко повече от двайсет и четири часа имаше среща със Стария Светльо.