Стивън Кинг - Зеленият път

— Хайде — на следващата вечер каза на Делакроа Бруталния. — Отиваме на малка разходка. Двамата с теб и господин Джингълс.

Французинът недоверчиво го погледна, после бръкна в кутията от пури да вземе мишката. Сложи я в дланта си и с присвити очи погледна към Хауъл.

— За какво говориш? — попита.

— Това е голяма нощ за вас с господин Джингълс — отвърна Дийн и двамата с Хари се присъединиха към Бруталния. Синините по врата на Стантън бяха придобили неприятен жълт цвят, но поне можеше отново да говори, без гласът му да е като лай на куче, видяло котка. Той погледна към Бруталния. — Не мислиш ли, че би трябвало да го оковем, Брут?

След известно мълчание той най-после отвърна:

— Не. Той ще се държи добре, нали, Дел? И двамата с мишката ще се държат добре. В края на краищата тази вечер ще се срещаш с някаква важна личност.

Ние с Пърси стояхме до бюрото на дежурния и ги наблюдавахме. Той беше скръстил ръце и на устните му се бе изписала лека презрителна усмивка. След малко извади роговия си гребен и започна да работи по косата си. Джон Кофи също наблюдаваше, безмълвно застанал до решетките на килията си. Уортън лежеше на койката си, зяпаше към тавана и не обръщаше никакво внимание наоколо. Все още се държеше „добре“, макар че онова, което той наричаше „добре“, лекарите в „Брайър Ридж“ наричаха „кататония“. Освен това тук имаше още един човек. Бе скрит в кабинета ми, но слабата му сянка падаше навън през вратата върху Зеления път.

— За какво става дума, gran’ fou? — с раздразнение попита Дел и свали крака от койката, когато Бруталния отключи двете ключалки на килията му и отвори вратата. Очите му скачаха назад-напред между тримата мъже.

— Ами, казвам ти — отвърна Хауъл. — Господин Мурс го няма за известно време — жена му не е добре, както може да си чул. Така че го замества господин Андерсън, господин Къртис Андерсън.

— Да? Какво общо имам аз с това?

— Ами — отвърна Хари, — шефът Андерсън чул за мишката ти, Дел, и иска да види триковете й. Той и около шестима други са в администрацията и те чакат да се появиш. Но не са само обикновени надзиратели. Едри риби — точно както ти каза Брут. Единият от тях, струва ми се, е политик, дошъл чак от столицата на щата.

Делакроа видимо се наду и не забелязах нито сянка на съмнение по лицето му. Разбира се, че искаха да видят господин Джингълс — кой не би искал?

Той се засуети наоколо, първо под койката си, после и под възглавницата. Накрая намери един от онези големи розови бонбони и пъстроцветната макара. След това въпросително погледна към Бруталния и той кимна.

— Да. Предполагам, че всъщност ужасно искат да видят тъкмо номера с макарата, но и начинът, по който яде онези бонбони, е страшно смешен. И не забравяй кутията от пури. Нали искаш да го носиш в нея, а?

Делакроа взе кутията и пусна нещата вътре, но мишлето настани на рамото си. После с изпъчени гърди излезе от килията и се обърна към Дийн и Хари.

— Идвате ли, момчета?

— Не — отвърна Дийн. — Имаме друга работа. Но ти ги шашни, Дел, покажи им как правите нещата в Луизиана.

— Можеш да се обзаложиш. — На лицето му цъфна усмивка, толкова внезапна и проста в щастието си, че аз усетих известно съчувствие към него, въпреки ужасното нещо, което беше извършил. В що за свят живеехме — що за свят!

Делакроа се обърна към Джон Кофи, с когото бе завързал колебливо приятелство, не много по-различно от стотиците други приятелства в отделението на смъртниците, които бях виждал.

— Шашни ги, Дел — сериозно рече Кофи. — Покажи им всичките му трикове.

Делакроа кимна и вдигна ръка към рамото си. Господин Джингълс се качи върху нея като на платформа и французинът протегна дланта си към килията на Кофи. Негърът показа огромния си пръст и проклет да съм, ако онази мишка не протегна шия и не облиза върха му също като куче.

— Хайде, Дел, стига си се мотал — каза Бруталния. — Онези хора са се отказали от вечерята си у дома, за да гледат триковете на мишката ти. — Това, разбира се, не беше вярно — Андерсън оставаше до осем часа всяка вечер, а надзирателите, които бе довлякъл да гледат „представлението“ на Делакроа, оставаха до единайсет-дванайсет, в зависимост от графика си. Политикът от щатската столица най-вероятно щеше да се окаже някой разсилен със заета за случая вратовръзка. Но французинът нямаше как да знае всичко това.

— Готов съм — рече той с простотата на голяма звезда, която някак си е успяла да запази здравия си разум. — Да вървим. — И когато Бруталния го поведе по Зеления път с господин Джингълс, настанил се на рамото на дребния човечец, Делакроа за пореден път затръби: — Messieurs et mesdames! Bienvenue au cirque de mousie! — И все пак, макар и потънал до такава степен в света на собствената си фантазия, той надалече заобиколи Пърси и му хвърли недоверчив поглед.