Стивън Кинг - Зеленият път

— Няма да умре и няма да си глътне езика — възрази Бруталния. — Когато утре отворим тази врата, няма да му има нищо. Слушайте какво ви казвам.

Така и стана. Човекът, когото върнахме в килията му към девет следващата вечер, бе мълчалив, бледен и на пръв поглед пречупен. Вървеше със сведена глава, не се опитваше да нападне никого, когато му свалихме ризата, и само равнодушно ме гледаше, когато му казах, че следващия път ще се случи абсолютно същото и че само от него зависи колко време ще пикае в гащите си и ще го хранят като бебе.

— Ще се държа добре, шефе, взех си поука — смирено прошепна той, докато го заключвахме обратно в килията му. Бруталния ме погледна и ми намигна.

Късно същия ден Уилям Уортън, който се смяташе за Били Хлапето и в никакъв случай за онзи дървар Джон Лоу Дивия Бил Хикок, си купил парче сладкиш от стария Ту-Ту. На Уортън изрично му бе забранена каквато и да е подобна търговия, но следобедната смяна се състоеше от приходящи, както, струва ми се, вече ви казах, и сделката станала. Самият Ту-Ту несъмнено знаеше, че не трябва да го прави, но за него парите си бяха пари.

Вечерта, когато Бруталния правеше обиколката си, Уортън стоеше до вратата на килията си. Той изчака Хауъл да го погледне, после плесна с длани по издутите си бузи и изстреля гъста и удивително дълга струя шоколадова каша в лицето му. Беше сдъвкал целия сладкиш, бе го държал в устата си, докато стане на каша, и после го изплю като тютюн за дъвчене.

С измазана с шоколад уста Дивият Били се метна на койката си, като риташе с крака, заливаше се от смях и сочеше към Бруталния, който беше много по-изцапан.

— Малък черньо, да, сър, шефе, да, сър, как си? — държеше се за корема и виеше Уортън. — Божке, само да бяха лайна! Как ми се иска да бяха! Ако бях изсрал малко…

— Ти си лайно — изръмжа Бруталния, — и се надявам, че червата ти са празни, защото се връщаш в любимия си кенеф.

Уортън отново беше опакован в усмирителната риза и за пореден път го вкарахме в стаята с меките стени. Този път за два дни. От време на време го чувахме да беснее вътре, понякога обещаваше, че вече ще е добър, че се е опомнил, друг път крещеше, че имал нужда от лекар, защото умирал. През повечето време обаче мълчеше. Мълчеше и когато отново го изведохме, отново вървеше с наведена глава и с мътни очи, без да отговаря на Хари, който му каза:

— Запомни, зависи от теб. — Известно време нямаше да ни създава проблеми и после щеше да опита нещо друго. Не можеше да направи нищо, с което вече да не сме се сблъсквали (е, може би с изключение на онова с шоколадовия сладкиш — даже Бруталния признаваше, че е много оригинално), но невероятната му упоритост ни плашеше. Страхувах се, че рано или късно някой ще се разсее за миг и тогава щеше да настане истински ад. И всичко това можеше да продължи известно време, защото някъде Уортън имаше адвокат, който нашир и надлъж тръбеше колко несправедливо било да убиват този човек, който още не е изживял младостта си… и който случайно беше толкова бял, колкото стария Джеф Дейвис 14 14 Джеферсън Дейвис (1808–1889) — президент на Конфедерацията на американските щати. — Б.пр. . Нямаше смисъл да се оплакваме от това, защото работата на адвоката бе тъкмо да държи Дивия Бил надалеч от стола. Нашата пък беше да го пазим. И накрая Стария Светльо почти със сигурност щеше да го получи, независимо от адвоката му.

През онази седмица Мелинда Мурс, жената на директора, се върна вкъщи от Индианола. Лекарите бяха свършили с нея — направили интересните си, невиждани дотогава рентгенови снимки на тумора в главата й, документирали слабостта в ръката й и парализиращите болки, които вече я измъчваха почти постоянно, и бяха свършили с нея. Дали на съпруга и шепа хапчета с морфин и пратили Мелинда да умре у дома си. Хал Мурс си беше взел болнични — не много, по онова време не даваха много, но така или иначе можеше да остане при нея и да я гледа.

Двамата с жена ми отидохме да я видим три дни след завръщането й. Телефонирах предварително и Хал ми каза, че щяло да е чудесно, че Мелинда била доста добре и щяла да се радва да ни види.

— Мразя такива посещения — казах на Джанис, докато пътувахме към малката им къща, в която семейство Мурс бяха прекарали по-голямата част от брака си.

— Всички ги мразят, скъпи — отвърна тя и ме потупа по ръката. — Ще го изтърпим, тя също.

— Надявам се.

Заварихме Мелинда в дневната, настанена под ярките лъчи на нетипично топлото за сезона октомврийско слънце, и първата ми мисъл бе, че е отслабнала поне четирийсет килограма. Не беше, разбира се — ако бе отслабнала толкова, изобщо нямаше да е тук но това беше първоначалната реакция на мозъка ми към онова, което отчитаха очите ми. Лицето й беше изпито и очертаваше черепа й, а кожата й бе като пергамент. Под очите й имаше тъмни кръгове. И за пръв път я виждах да седи в люлеещия се стол, без да шие, бродира или плете нещо. Просто седеше там като на гара.