Стивън Кинг - Зеленият път

Хамърсмит се бе задъхал.

— Образован съм колкото и всеки друг, господин Еджкоум, завършил съм колежа в Боулинг Грийн, учил съм история, журналистика, а също и малко философия. Обикновено се смятам за образован. Предполагам, че на Север не биха смятали така, но аз се смятам за образован. Не бих върнал робството за нищо на света. Мисля, че трябва да сме хуманни и великодушни в усилията си да решим расовия проблем. Но трябва да помним, че вашият негър ще ухапе, ако има такава възможност, също като помияра, ако има възможност и му дойде наум да го направи. Искате да знаете дали го е направил той, вашият сълзлив господин Кофи с осеяно от белези тяло?

Кимнах.

— О, да каза Хамърсмит. — Направил го е. Изобщо не се съмнявайте и не се обръщайте с гръб към него. Можете да се отървете един или стотици пъти… или даже хиляди… но накрая… — Вдигна ръка пред очите ми и бързо имитира с пръсти захапваща уста. — Разбирате ли?

Отново кимнах.

— Изнасилил ги е, убил ги е и после е съжалявал… но онези момиченца пак са си били изнасилени, онези момиченца пак са си били мъртви. Но вие ще го излекувате, нали, Еджкоум? След няколко седмици ще го излекувате, така че никога повече да не прави такива неща. — Той се изправи, приближи се до парапета на верандата и разсеяно се загледа към кучешката колибка насред онези изсъхнали изпражнения. — Трябва да ме извините — каза. — Тъй като днес следобед не се налага да съм в съда, мислех си да поостана със семейството си. Децата ти са малки само веднъж.

— Не се притеснявайте — отвърнах. — Усещах устните си изтръпнали и сковани. — Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Няма нищо — рече той.

От дома на Хамърсмит отидох направо в затвора. Пътуването бе дълго и този път не бях в състояние да се развеселявам с песнички. Чувствах се така, сякаш вече не можех да пея, поне за момента. Непрекъснато виждах пред очите си обезобразеното лице на онова клето момченце. И ръката на Хамърсмит, която захапваше въздуха.

Дивия Бил Уортън направи първата си разходка до карцера още на следващия ден. Той прекара сутринта и следобеда кротък като агънце. Както скоро открихме, това състояние не беше естествено за него и вещаеше неприятности. После, към седем и половина същата вечер, Хари усетил нещо топло да потича по маншетите на униформените му панталони, които обул след пране за пръв път този ден. Било урина. Уилям Уортън стоял в килията си, оголил потъмнелите си зъби в дива усмивка и пикаел върху панталоните и обувките на Хари Теруилигър.

— Мръсният кучи син трябва да се е стискал цял ден — по-късно каза той, все още отвратен и бесен.

Е, така си беше. Дойде време да покажем на Уилям Уортън кой командва парада в блок Е. Хари повика мен и Бруталния, а аз съобщих на Дийн и Пърси, които също бяха дежурни. Вече имахме трима затворници, спомнете си, и бяхме в пълния си състав с групата ми от седем вечерта до три сутринта когато неприятностите бяха най-вероятни а други две смени покриваха останалата част от деня. Те се състояха предимно от външни хора, за които обикновено отговаряше Бил Додж. Общо взето, нещата вървяха добре и ми се струваше, че стига да успеех да преместя Пърси в дневната смяна, животът ще стане още по-приятен. Но не успях. Понякога се чудя дали това би променило нещата.

Така или иначе, в склада, отстрани на Стария Светльо имаше голяма водопроводна тръба и Дийн и Пърси закачиха за нея брезентов пожарен маркуч. После застанаха до крана, за да го отворят в случай на нужда.

Двамата с Бруталния побързахме към килията на Уортън, който все още стоеше изправен, като продължаваше да се хили. Оная му работа все още висеше от панталоните. Преди да си тръгна предишната вечер, бях взел усмирителната риза от карцера и я бях оставил в кабинета ми, като си мислех, че може да ни потрябва за новото ни проблемно дете. Сега я държах в едната си ръка, пъхнал показалеца си под един от брезентовите ремъци. Хари вървеше зад нас и носеше края на маркуча, който минаваше през кабинета ми, спускаше се по стъпалата към склада и стигаше до тръбата, където Дийн и Пърси го размотаваха колкото можеха по-бързо.

— Хей, к’во е туй? — попита Дивият Бил. Смееше се като хлапе на карнавал, толкова силно, че едва можеше да говори, и по бузите му се стичаха едри сълзи. — Много сте бързи. В момента ви готвя малко лайна. Много мекички. Ще ги имате до утре…

Той видя, че отключвам вратата на килията му и присви очи. Видя, че Бруталния е стиснал в едната си ръка револвер, а в другата — палката, и ги присви още повече.