Стивън Кинг - Зеленият път

— Искате ли нещо разхладително, господин… — попита тя.

— Казвам се Еджкоум — отвърнах аз. — Пол Еджкоум. Да, благодаря ви. Нещо студено ще ми дойде добре, госпожо.

Жената се върна в къщата. Протегнах ръка на Хамърсмит и той за кратко я стисна. Дланта му беше отпусната и студена и той не откъсваше очи от децата в дъното на двора.

— Господин Хамърсмит, аз съм главен надзирател в блок Е в щатския затвор в Студената планина. Това е…

— Зная какво е — прекъсна ме и ме погледна с повече интерес. — Е — главният надзирател на Зеления път лично стои на верандата ми. Какво ви е накарало да изминете осемдесет километра, за да приказвате с един репортер от местния вестник?

— Джон Кофи — отвърнах аз.

Струва ми се, че очаквах някаква енергична реакция (децата, които можеха да са близнаци, подсъзнателно ми въздействаха… както навярно и кучешката колибка — семейство Детерик бяха имали куче), но Хамърсмит само вдигна вежди и отпи от содата си.

— Сега Кофи е ваш проблем, нали?

— Не е голям проблем — казах. — Не обича тъмното и през повечето време плаче, но в нашата работа това не е нещо сериозно. Имаме и по-тежки случаи.

— Плаче много, а? — попита Хамърсмит. — Е, има за какво да плаче. Като се знае какво е направил. Какво точно ви интересува?

— Всичко, каквото можете да ми кажете. Чел съм репортажите ви във вестника, така че искам да науча нещо, за което не сте писали.

Той ме изгледа остро.

— Като например как са изглеждали момиченцата? Като например какво точно е направил с тях? Такива неща ли ви интересуват, господин Еджкоум?

— Не — отвърнах, като се опитвах да говоря спокойно. — Не ме интересуват момичетата на Детерик, сър. Клетите дребосъчета са мъртви. Но Кофи не е — и аз съм заинтригуван от него.

— Добре. Вземете си стол и седнете, господин Еджкоум. Простете ми, ако преди малко съм се държал прекалено рязко, но в хода на работата ми се случва да срещам много лешояди. По дяволите, даже обвиняват самия мен, че често съм се държал като тях. Просто исках да се уверя, че не сте такъв.

— Уверихте ли се?

— Достатъчно, предполагам — с безразличен глас отвърна той. Историята, която ми разказа, е почти същата, като онази, която ви описах — как госпожа Детерик открила празната веранда с откачена от горната панта врата, със захвърлени в ъгъла завивки и с кръв по стъпалата, как синът й и съпругът й тръгнали по следите на престъпника, как събраният отряд ги настигнал и скоро открили Джон Кофи. Как Кофи седял на речния бряг и виел, стиснал труповете в огромните си ръце като големи кукли. Облечен в бяла риза с разкопчана яка и сиви панталони, мършавият репортер говореше с тих, безизразен глас… но очите му нито за миг не се откъсваха от собствените му деца, които се дърпаха, смееха се и се редуваха на люлката в подножието на склона. Някъде по средата на разказа съпругата му се върна с бутилка домашен газиран сироп, студен, гъст и вкусен. Тя остана да послуша известно време, после извика децата горе, защото сладките скоро щели да бъдат готови.

— Идваме, мамо! — чу се гласчето на малко момиченце и жената отново се върна в къщата.

Когато свърши, Хамърсмит попита:

— И защо ви интересува всичко това? При мен никога досега не е идвал затворнически надзирател, вие сте първият.

— Казах ви…

— Че сте заинтригуван, да. Хората са любопитни, зная го, и слава Богу, иначе щях да загубя службата си и щеше да ми се наложи да си търся истинска работа. Но осемдесет километра са прекалено много само за да задоволите любопитството си, особено след като последните трийсет са по отвратителен път. Защо не ми кажете истината, Еджкоум? Аз задоволих вашето любопитство, задоволете и вие моето.

„Ами — можех да му кажа аз, — имах уринарна инфекция и Джон Кофи ме докосна с ръце, и ме излекува. Човекът, изнасилил и убил онези две момиченца. Ето защо ме интересува. Чудя се даже дали Хоумър Крибъс и помощник-шерифът Роб Макгий не са допуснали грешка, като са го арестували. И продължавам да се чудя въпреки всички улики срещу него. Защото е трудно да се повярва, че човек, който има такава сила в ръцете си, може да изнасилва и убива деца.“

Не, навярно не трябваше да му казвам това.

— Чудех се за две неща — отвърнах. — Първото е дали някога преди е правил такова нещо.

Хамърсмит се обърна към мен. Погледът му изведнъж бе станал остър и заинтригуван и видях, че наистина е интелигентен. Може би даже много, по някакъв ненатрапващ се начин.

— Защо? — попита той. — Какво знаете, Еджкоум? Какво ви е казал той?