Стивън Кинг - Зеленият път

Очите ми попаднаха върху купчината формуляри под тенекиения пепелник, който държахме в ъгъла на бюрото. Отгоре бе напечатано „БЛОКОВ ДОКЛАД“, а приблизително по средата имаше празно пространство, озаглавено „Докладвайте всички необичайни случаи“. В доклада си за днес щях да впиша в тази графа необичайното пристигане на Уилям Уортън. Но какво щеше да стане, ако разкажех и за случилото се в килията на Джон Кофи? Виждах се как вдигам молива — онзи, чийто връх Бруталния винаги ближеше — и с едри главни букви написвам една-единствена дума: „ЧУДО“.

Това би трябвало да е смешно, но вместо да се усмихна, ненадейно се изпълних с увереност, че ще се разплача. Скрих лицето си в шепи и притиснах длани към устата си, за да заглуша риданията — не исках отново да плаша Дел, точно когато започваше да се успокоява — но нямаше ридания. Нито пък сълзи. След няколко секунди отпуснах ръце върху бюрото и ги скръстих. Не знаех какво изпитвам и единствената ясна мисъл в главата ми беше желанието никой да не се появи в блока, докато не успея да се овладея. Страхувах се от онова, което можеха да видят на лицето ми.

Взех пред себе си един от формулярите. Щях да изчакам, докато се поуспокоя малко, за да напиша как новото ми проблемно дете едва не удуши Дийн Стантън, но междувременно можех да попълня останалите стандартни глупости. Мислех си, че почеркът ми може да изглежда странно — треперлив — но се оказа същият, както винаги.

Около пет минути след като започнах, оставих молива и отидох в тоалетната до офиса ми по малка нужда. Не ми се ходеше много, но все пак щях да успея да го направя, за да проверя какво е станало с мен, мислех си аз. Докато стоях там и чаках кранчето да потече, бях сигурен, че ще ме боли също като сутринта, сякаш пикаех мънички парченца натрошено стъкло, че онова, което ми е направил Кофи, в края на краищата ще се окаже само хипноза и от това може би щях да изпитам облекчение въпреки болката.

Само че болка нямаше и урината ми бе съвсем чиста, без никаква гной. Закопчах се, дръпнах веригата на казанчето и се върнах, за да седна отново на бюрото.

Знаех какво се е случило — предполагам, че съм го знаел още когато се опитвах да се убедя, че съм бил хипнотизиран. Бях преживял изцеление, истинско чудо от типа Слава на Иисус, Бог е всемогъщ. Като дете майка ми и сестрите й ме мъкнеха но най-различни баптистки и петдесятни черкви, в които се бях наслушал на всякакви такива истории. Изобщо не им вярвах, но имаше много хора, които вярваха. Един от тях бе човек на име Рой Делфайнс, който живееше със семейството си на около три километра от нас. Тогава бях на шест години. Делфайнс беше отсякъл кутрето на сина си с брадва, инцидент, станал, когато момчето ненадейно преместило ръка върху дънера, който баща му сечал. Този мъж твърдеше, че в действителност изтъркал килима с коленете си през онази есен и зима и през пролетта пръстът на момчето отново пораснал. Пораснал дори и нокътят му. Повярвах му, когато го разказваше по време на църковните събирания. В думите му имаше простичка искреност, на която просто не бе възможно да не повярваш. „Малко го сърбеше, ’гат пръста му почна да никне, не му даваше да заспи — разказваше Рой Делфайнс, — но той знайше, че туй е Божи сърбеж и търпеше. Слава на Иисус, Бог е всемогъщ!“

Разказът на Рой Делфайнс бе само един от многото — израснах в традицията на чудеса и изцелявания. Израснах и с вяра в магията: гнила вода за брадавици, мъх под възглавницата ти, за да облекчи нещастната ти любов — но не вярвах, че Джон Кофи е магьосник. Бях го гледал в очите. Нещо повече, бях усетил докосването му. Докосването му беше като на някакъв странен и чудесен лекар.

„Помогнах ти, нали?“

Тези думи продължаваха да кънтят в главата ми като натрапчива песен, от която не можеш да се избавиш, или като заклинание.

„Помогнах ти, нали?“

Само че не ми беше помогнал той. А Господ. Това, че Джон Кофи използваше лично местоимение, можеше по-скоро да се отдаде на невежество, а не на гордост, но аз знаех — поне вярвах — какво бях научил за изцелението в любимите на двайсет и две годишната ми майка и на лелите ми черкви: че то няма нищо общо с изцеления или с лечителя, а с Божията воля. Нормално е да се радваш, че някой е оздравял, това е в реда на нещата, но изцеленият е длъжен да пита защо — да се замисли за Божията воля и за необикновените далечини, до които Господ е стигнал, за да осъществи волята Си.

Какво искаше Господ от мен в този случай? Какво искаше толкова силно, че да вложи изцелителна сила в ръцете на един убиец на деца? Да съм в блока, а не вкъщи, болен в леглото, треперещ и излъчващ смрад на сулфамид, изливаща се през порите ми? Навярно бе така — може би трябваше да съм тук, а не вкъщи, в случай, че Дивия Бил Уортън отново решеше да се разбеснее или за да се погрижа Пърси Уетмор да не извърши някоя опасна глупост. Добре тогава. Така да бъде. Щях да си държа очите отворени… и устата затворена, особено за чудотворното си изцеление.