Стивън Кинг - Зеленият път

— Нищо. Но хората, които направят такова нещо веднъж, обикновено го правят отново. Просто започва да им харесва.

— Да — съгласи се репортерът. — Правят го. Наистина го правят.

— И ми дойде наум, че не е трудно да се провери. Сигурно е лесно да се проследи миналото на човек с неговия ръст, при това негър.

— Логично е, но грешите. Поне в случая с Кофи. Зная го.

— Опитвали ли сте се?

— Да и не открих нищо. Неколцина от работниците в железницата смятаха, че са го видели в Ноксвил два дни преди да бъдат убити момичетата на Детерик. Това не е странно — когато са го хванали, е бил на другия бряг на реката срещу железопътната линия и навярно е пристигнал от Тенеси тъкмо по този път. Получих писмо от някакъв човек от Кентъки, който твърдеше, че в ранната пролет на тази година наел огромен плешив негър да му носи щайгите. Пратих му снимката на Кофи и той потвърди, че става дума за него. Но нищо повече… — Хамърсмит сви рамене и поклати глава.

— Всичко това не ви ли се струва малко странно?

— Струва ми се твърде странно, господин Еджкоум. Като че е паднал направо от небето. Самият той не ми помогна много — не е в състояние да си спомни дори какво е правил предишния ден.

— Така е — съгласих се аз. — Как си го обяснявате?

— Сега сме в Депресия — отвърна той, — ето как си го обяснявам. Всички пътища са пълни с хора. Окитата 12 12 Сезонни работници по време на Голямата депресия в САЩ, главно от Оклахома. — Б.пр. искат да берат праскови в Калифорния, бедните бели от планините искат да строят автомобили в Детройт, негрите от Мисисипи искат да работят в обувни или текстилни фабрики в Нова Англия. Всички — и черни, и бели — си мислят, че ще са по-добре някъде другаде. В Америка винаги е било така. Даже гигант като Кофи остава незабелязан където и да отиде… поне докато не реши да убие две момиченца. Малки бели момиченца.

— Вие вярвате ли в това? — попитах.

Той ми отправи ироничен поглед от прекалено слабото си лице.

— Понякога вярвам.

Жена му се показа от кухненския прозорец като машинист от локомотив и извика:

— Деца! Сладките са готови! — После се обърна към мен. — Искате ли една сладка, господин Еджкоум?

— Сигурен съм, че са чудесни, госпожо, но този път ще пропусна.

— Добре.

Тя се прибра вътре.

— Виждали ли сте белезите по тялото му? — ненадейно попита Хамърсмит. Продължаваше да гледа към децата, които сякаш не можеха да се откъснат от люлката — дори и заради сладките.

— Да. — Но бях изненадан, че той ги е виждал.

Репортерът забеляза реакцията ми и се засмя.

— Един от големите успехи на адвоката беше, че успя да накара Кофи да си свали ризата и да покаже белезите си на съдебните заседатели. Прокурорът Джордж Питърсън възрази, но съдията не го взе под внимание. Старият Джордж можеше да си спести усилията — заседателите по тези краища не се влияят от всички онези психологически глупости как хората, към които са се държали зле, просто не можели да се владеят. Те смятат тъкмо обратното. Самият аз до голяма степен също съм на това мнение… но въпреки всичко онези белези бяха ужасни. Забелязали ли сте нещо друго в тях, Еджкоум?

Бях виждал негъра гол в банята и го бях забелязал, да — знаех точно какво има предвид.

— На разстояние са един от друг. Почти като решетка.

— Знаете ли какво означава това?

— Някой жестоко го е бил като дете — отвърнах. — Преди да порасне.

— Но не са успели да избият дявола от него, нали, Еджкоум? Не е трябвало да си хабят пръчката, а просто да го удавят в реката като бездомно коте, не мислите ли?

Предполагам, че би било най-разумно просто да се съглася и да си тръгна, но не можех. Бях го видял. Бях го и почувствал. Бях почувствал докосването на ръцете му.

— Той е… странен — казах. — Но в него като че ли няма каквато и да е агресивност. Зная в какво положение са го открили, но ми е трудно да се съглася с това при всичко, което виждам в блока. Познавам агресивните, господин Хамърсмит. — Имах предвид Уортън, разбира се, Уортън, който душеше Дийн Стантън с веригата на китките си и викаше: „Хе-ей, момчета! Каква веселба, а? Нали?“

Сега репортерът ме гледаше внимателно и леко се усмихваше, недоверчива усмивка, за която не ми пукаше много.

— Не сте дошъл тук, за да получите представа дали може да е убил други момиченца някъде другаде. Дошъл сте, за да разберете дали смятам, че изобщо го е направил. Така е, нали? Признайте си, Еджкоум.

Допих студения си сироп, оставих бутилката върху малката масичка и отвърнах: