Стивън Кинг - Зеленият път

— Е? Смятате ли?

— Деца! — извика той, като леко се наведе напред на стола си. — Веднага елате тук горе, за да си вземете сладки! — После се отпусна назад и ме погледна. Леката му усмивка — онази, за която не ми пукаше много — отново беше на устните му. — Ще ви кажа нещо. И ще ме изслушате внимателно, защото може би трябва да го знаете.

— Слушам ви.

— Имахме куче, което се казваше сър Галахад. — Посочи с палец към колибката. — Добро куче. Не породисто, но мило. Спокойно. Готово да ти оближе ръката или да донесе пръчка. Има много помияри като него, нали така?

Свих рамене и кимнах.

— В много отношения добрият помияр е като вашия негър. Свиквате с него и обикновено постепенно започвате да го обичате. Не е полезен с нещо конкретно, но го държите при себе си, защото смятате, че ви обича. И ако имате късмет, господин Еджкоум, наистина е така. Ние със Синтия обаче нямахме късмет. — Той въздъхна — продължителна и някак си суха въздишка, като вятър, прошумолял сред паднали листа. После отново посочи към колибката и аз се зачудих как преди не съм забелязал изоставения й вид или факта, че изпражненията са побелели и отчасти са се разсипали на прах.

— Преди чистех след него — рече Хамърсмит — и редовно поправях покрива на колибката му, за да не му вали вътре. В това отношение сър Галахад също беше като вашия негър, който няма да свърши тези неща сам. Сега не я докосвам и изобщо не съм се приближавал до нея след инцидента… ако може да се нарече инцидент. Отидох с пушката си и го застрелях, но от тогава не съм стъпвал там. Просто не мога. Предполагам, че след време ще го направя. Ще почистя мръсотията и ще разваля колибката му.

Децата най-после се появиха и внезапно почувствах, че не искам да идват — изведнъж това се превърна в последното нещо на света, което желаех. С момиченцето нямаше проблем, но момчето…

Те затрополиха нагоре по стълбите, погледнаха ме, изкикотиха се и тръгнаха към вратата на кухнята.

— Кейлъб — рече Хамърсмит. — Ела тук. Само за миг.

Момиченцето — определено негова близначка, трябва да бяха на една и съща възраст — влезе в кухнята. Момчето се приближи до баща си, свело глава към краката си. Знаеше, че е грозно. Бе само на четири годинки, струва ми се, но това е достатъчна възраст, за да знаеш, че си грозен. Баща му се опита да повдигне брадичката му с два пръста. Отначало момчето се съпротивляваше, но когато Хамърсмит каза „Моля те, синко“ с глас, изпълнен с добрина, кротост и обич, то се подчини.

От косата му се спускаше дълъг, заоблен белег, минаваше през челото му, през мъртвото му и втренчено око и стигаше до ъгъла на устата му, обезобразена от алчната усмивка на комарджия или навярно женкар. Едната му буза беше гладка и нормална, а другата — сгърчена нагоре като отсечен пън. Реших, че е била и пробита, но поне тази рана бе зараснала.

— Запази едното си око — каза Хамърсмит, като нежно галеше с пръсти обезобразената страна на детето. — Предполагам, че има късмет, че не ослепя. Искрено благодарим на Господ и за това. А, Кейлъб?

— Да, сър — срамежливо отвърна момчето — момчето, което щеше да търпи безмилостния бой на присмиващите му се хулиганчета през всичките си нещастни години в училище, момчето, което никога нямаше да играе на „шише“ и навярно никога нямаше да спи безплатно с жена, когато пораснеше, момчето, което винаги щеше да е отблъснато от топлия и светъл кръг на връстниците си, момчето, което през следващите шейсет-седемдесет години от живота си щеше да се гледа в огледалото и да си мисли: „Грозен, грозен, грозен.“

— Върви да си вземеш сладки — рече бащата и целуна изкривената уста на сина си.

— Да, сър — повтори Кейлъб и се затича към кухнята.

Хамърсмит извади от задния си джоб кърпичка и избърса очите си — сега бяха сухи, но предполагам, че бе свикнал да са влажни.

— Кучето беше тук, когато се родиха децата — продължи той. — Вкарах го в къщата да ги помирише, когато Синтия ги доведе от родилния дом и сър Галахад им облиза ръцете. Малките им ръчички. — Репортерът кимна, сякаш го потвърждаваше пред самия себе си. — Играеше си с тях, ближеше лицето на Ардън, докато не се разсмееше. Кейлъб му дърпаше ушите и когато започна да се учи да ходи, понякога обикаляше из двора, хванал Галахад за опашката. Кучето никога не му се зъбеше. На нито един от двамата.

Сега вече от очите му наистина се стичаха сълзи. Той автоматично ги изтри, като човек, който има дълъг опит.

— Нямаше никакъв повод. Кейлъб нито го нарани, нито му викаше, нищо. Зная го. Бях там. Ако не бях, момчето почти сигурно щеше да умре. Просто нямаше нищо, господин Еджкоум. Детето само доближи лице пред муцуната на кучето и на сър Галахад му е дошло наум — каквото там служи на кучето за ум — да го захапе. Да го убие, ако може. Кейлъб беше пред него и кучето го захапа. Тъкмо това се е случило и с Кофи. Бил е там, видял ги е на верандата, взел ги е, изнасилил ги е и ги е убил. Казвате, че сигурно трябва да е правил нещо подобно и преди и аз зная какво имате предвид, но може и да не го е правил. Моето куче не го беше правило никога преди, само тогава. Може би, ако оставеха Кофи на свобода, нямаше никога повече да го стори. Може би кучето ми никога повече нямаше да ухапе човек. Но това не ме интересуваше, нали разбирате? Отидох с пушката си, сграбчих го за нашийника и му отнесох главата.