Стивън Кинг - Зеленият път

Успях да се задържа изправен и да не изкрещя. Чувствах се така, сякаш урината ми бе пълна с парченца ситно натрошено стъкло. Миризмата, която се надигаше от тоалетната чиния, беше блатиста и неприятна и виждах бялото вещество — гной, предполагам — плуващо по повърхността на водата.

Взех от закачалката пешкир и изтрих лицето си. Потях се естествено, от мен направо течеше вода. Погледнах се в металното огледало и видях почервенялото лице на човек, който има висока температура. Трийсет и девет градуса? Четирийсет? Навярно бе по-добре да не зная. Върнах пешкира на закачалката, влязох в кабинета си и бавно се насочих към вратата. Страхувах се, че може да влезе Бил Додж или някой друг и да види, че няма кой да наглежда тримата затворници, но не беше дошъл никой. Уортън продължаваше да е в безсъзнание върху койката си, Делакроа се бе укротил, а Джон Кофи изобщо не беше издал нито звук, внезапно осъзнах аз. Нито един. А това бе тревожно.

Минах по Пътя и погледнах в килията му. Почти очаквах да открия, че се е самоубил по един от двата типични за отделенията на смъртниците начина — или като се обеси на панталоните си, или като си прегризе вените. Оказа се, че няма такова нещо. Кофи просто седеше на края на койката с ръце в скута — най-едрия мъж, когото съм виждал през живота си — и ме гледаше със странните си, влажни очи.

— Шефе? — рече той.

— Какво има, голямо момче?

— Трябва да те видя.

— В момента не ме ли гледаш, Джон Кофи?

Гигантът не отговори нищо, просто продължи да ме наблюдава със странния си мокър поглед. Въздъхнах.

— След малко, голямо момче.

Хвърлих поглед към Делакроа, който стоеше до решетките на килията си. Господин Джингълс, неговият мишок (Делакроа би ви казал, че е дресирал господин Джингълс да прави разни номера, но ние, които работехме на Зеления път, единодушно смятахме, че той се е дресирал сам), неспокойно скачаше от едната протегната ръка на Дел до другата, като акробат, който скача от платформи високо над арената. Очите му бяха огромни, ушите му бяха прилепнали към лъскавия му кафяв череп. Изобщо не се съмнявах, че мишката реагира на нервността на Делакроа. Докато го гледах, животинчето се спусна по крачола на французина и пресече килията до стената, където лежеше ярко оцветената макара. То я избута обратно до краката на Делакроа и вдигна изпълнен с очакване поглед към него, но дребният затворник не забелязваше приятелчето си, поне за момента.

— Какво става, шефе? — попита той. — Кой е ранен?

— Всичко е наред — отвърнах. — Новият ни клиент пристигна като лъв, но сега се е кротнал като агънце. Всичко е добре, когато свършва добре.

— Още не е свършило — рече Делакроа, като погледна нагоре по Пътя към килията на Уортън. — L’homme mauvais, c’est vrai!

— Е — казах аз, — не го взимай навътре, Дел. Никой няма да те кара да играеш на двора с него на въже.

Зад мен се разнесе скърцане, когато Кофи се изправи от койката си.

— Шефе Еджкоум! — повтори той. Този път гласът му бе настоятелен. — Трябва да говоря с теб!

Обърнах се към него, като си мислех: „Добре, няма проблем, разговорите са основната ми работа.“ През цялото време се опитвах да не треперя, защото от треската ми беше студено. Освен в слабините ми, които все още усещах като разцепени, напълнени с жарава и после отново зашити.

— Ами говори, Джон Кофи — казах, като се мъчех гласът ми да звучи спокойно. За пръв път откакто бе дошъл в блок Е, той изглеждаше наистина тук, наистина сред нас. Почти непрестанните струйки сълзи в ъгълчетата на очите му бяха пресъхнали, поне за момента, и знаех, че вижда онова, към което гледаше — господин Пол Еджкоум, главен надзирател в блок Е, а не някое място, на което му се искаше да се върне и да поправи ужасното нещо, което беше извършил.

— Не — рече ми. — Трябва да влезеш тук.

— Нали знаеш, че не мога да го направя — отвърнах, като продължавах да се опитвам да говоря спокойно, — поне не веднага. Сега съм сам тук, а ти си по-тежък от мен най-малко с тон и половина. Следобед имахме проблем и той ми е достатъчен. Така че просто ще си побъбрим през решетките, ако нямаш нищо против и…

— Моля те! — Стискаше решетките толкова силно, че кокалчетата на ръцете и ноктите му бяха побелели. Лицето му беше издължено от мъка, онези странни очи гледаха остро от някаква вътрешна потребност, която не можех да разбера. Спомням си как си помислих, че навярно бих могъл да я проумея, ако не бях толкова болен, а това би ми дало възможност да му помогна да я реши. В повечето случаи, когато знаеш от какво се нуждае човек, все едно, че го познаваш. — Моля те, шефе Еджкоум! Трябва да влезеш при мен!